„Разбрах, че Милан Кундера е починал. Автор на многобройни романи и книги, от които най-известната е “Непосилната лекота на битието”. Признавам си, че отлагах четенето на тази книга много време. Не знам защо. Няма кой знае каква причина, освен че теорията за вечното завръщане на Ницше и противовес на Кундера, в който животът е само един, ми се струваше твърде философско. Ставайки тази сутрин и правейки си първото кафе извиках: Hey Alexa! Play Dire Straits! От малката тонколона започна да звучи китарата на Марк Нопфлър“ – пише в Инстаграм Ваня Джаферович – бивш футболист, победител в Survivor през 2014 г., а впоследствие водещ на седмия сезон на риалитито.
„Затворих очите… Пренесох се в миналото. 1991-а година е. Полски фиат на баща ми. Майка ми е отпред, а аз и сестра ми на задната седалка. Спуснати са прозорците и гледам навън, докато вятърът си играе с дългата ми руса коса. Ранна юлска сутрин е, няма все още хора по улиците. Отиваме до заведението, което баща ми притежаваше тогава на кея на река Сава в малкия град Босански Брод“ – спомня си Джаферович, който е роден през 1983 г.
„Спираме пред кафето, а аз нахлувам тичайки към градината. Татко върви след мен. Барманът го вижда. Поздравяват се. Тихо е. Голяма италианска кафе машина Gaggia се чува как работи. Двойно еспресо за баща ми, кафе с топло мляко за майка ми. Поглеждат се влюбени и щастливи, нямайки никаква представа, че само след няколко месеца всичко това около тях вече няма да го има. Аз и сестра ми тичаме около масите. От кея се вижда Славонски Брод отсреща. Много далече ми се струваше тогава. Безкрайно далече. Когато си дете, всичко ти се струва много далечно и голямо. Баща ми поглежда бармана и кима одобрително“ – разказва футболистът, който игра в „Берое“ и „Локомотив“ София.
„Винаги ми е било странно защо всяка сутрин, първата песен бе една и съща в нашето заведение. Впоследствие разбрах, че едно единствено условие и изискване, което баща ми имаше към барманите, беше, че всяка сутрин трябва да се пусне точно тази песен – “Султаните на суинга”.
„Сетих се за Кундера.
„Времето на човека не обикаля в кръг, а препуска по права линия напред. И тук се крие причината човек да не може да постигне щастието, защото щастието е копнеж по повторението.”
Връщам се към “повторението”, към баща ми. Затворил е очите си. Сега осъзнавам, че за него “непосилната лекота на битието” бяха тези сутрини с нас, в прегръдките на майка ми, на кея на любимата му река, осеяни със звуците на китарата на Марк Нопфлър.
“Историята е точно толкова лека, колкото и животът на отделния човек, непосилно лека, лека като перце, като вдигната във въздуха прашинка, като онова, което утре няма да го има.”
Няма го баща ми вече, няма го кафето на кея на река Сава, няма го Кундера, няма ги и Dire Straits, но остават спомените, които ми помагат да продължавам да търся тази лекота на битието… тази безкрайност.
А както написа Кундера в неговия шедьовър:
“Безкрайност ли търсиш? Ако търсиш безкрайност, трябва просто да затвориш очите.”
Аз бих допълнил: И да пуснеш Dire Straits…
