След като аз и моето бебе се докоснахме до магията на един красив православен ритуал и бяхме поръсени с благодатта на светената вода, озарени от силата и сиянието на майчината молитва, за мен като майка, дойде ред  да се запозная отблизо и с един друг ритуал.  А именно  стария български обичай по повод  40-тия ден от раждането на бебето – събирането на гости – т. нар. орисници.

И както подобава, собственоръчно измайсторих най-важния вкусов атрибут, който по обичая трябва да присъства на трапезата – голяма сладка погача. Имаше още много сладки, сред които задължителните – халва, локум и мед. Сред цветната украса от безброй сладкиши, на масата се мъдреха още изкушения, сред които обожавана от мен сметанова торта с целувки,  много ядки, ликьор от вишни и бяло вино. И всичко това, за да да е сладък, усмихнат и щастлив животът на моята първа рожба.

Когато започнаха да пристигат гостенките – само жени, всяка една от тях ми поднасяше подарък за бебето и кутия бонбони, както повелява обичаят. После всички поставиха монети в бяла кърпа, покриваща погачата, с пожеланието детето да расте здраво като гранит.

Дойде ред и на разчупването на погачата. И отново според традицията, докато бебето кротко се излежаваше в ръцете ми, питата бе разчупена над главата ми от две неомъжени момичета с двама живи родители – две мои много близки и обичани приятелки от детството. Едното парче нарекохме на Богородица, за да бди и направлява тя новото човече по пътя му към просветлението и духовното израстване. Другото бе за бебето – да е сито, да е богато и здраво. И за да е сладък пътят на живота му, всяка една от "орисниците" трябваше да потопи залък от своето парче пита в купичка с мед и да го изяде.

След  това аз завързах кърпата с монетките и я подадох на първата жена до себе си, за да отправи тя своите пожелания към бебето. Така, от ръка на ръка вързопчето преминаваше през всички ръце на жените – орисници, а те от своя страна го хвърляха във въздуха, пожелавайки здраве и късмет на рожбата ми, която, сгушена в майчините ми прегръдки, се унасяше вече в сладки съновидения.

В тези минути на благопожелания почувствах, че сякаш бях попаднала в чудния свят на приказките, където феите и орисниците са натоварени с важната задача да направляват съдбата на героите. Първата – най-възрастната – бабата – му пожела здраве и радост, втората – късмет, третата – успехи в живота, четвъртата – трудолюбие и любознателност, петата – любов и вдъхновение и т. н.

Накрая вързопът с дрънчащите монетки стигна до мен, отправих и аз, като майка, своята орисия за здраве, щастие и късмет, след което, както повелява ритуалът, го поставих на най-високото място в дома. Последното се правело, за да се внедри у детето устрем към най-висши цели и идеали и да му се даде шанс за тяхното постигане.

Разбира се, както научих междувременно, този чуден и неусетно пренасящ ни в света на приказките обичай, има своите разновидности както в определени тълкувания и послания, така и в ритуалите си. Например в някои региони на България се пръска от менче със здравец за дълголетие и здраве на бебето, в други пък се разклаща сито с чушки – люти и червени, за да отсява детето доброто от злото, а за да е умно, прозорливо и любознателно, бебето се поставя върху купчина книги.

В крайна сметка, за мен обичаят, отбелязващ 40-те дни на бебето, е една безценна следа от миналото, от ритуалите и чудесата, в които хората от миналото са вярвали безпрекословно. Следа, която неминуемо ни учи на почит и възхищение към дедите ни, завещали ни непреходността на вярата си в доброто, на мъдростта и благоденствието, на упованието си в чудесата на настоящето и  бъдещето.

Така, когато всичко приключи и орисниците от моя свят си отидоха една по една, аз се почувствах някак одухотворена, някак щастлива..., сякаш осенена от полъха на миналото, докоснал сърцето ми с топлия си дъх на мъдростта и вълшебствата на едно старо време, за да поема с нови сили, вяра и упование към бъдещето. Бъдещето на моето дете.