За голяма част от нас, жените, които сме изправени пред очакването на своето първо бебе, нерядко е изниквала дилемата: Как да родим? Секцио или нормално. С наближаването на дългоочакваната дата, все по-често започват да ни обземат редица притеснения по този въпрос.
Страхът от болката, безпокойството от предстоящото раждане,
десетките въпроси, които ни връхлитат с всяка изминала минута, приближаваща ни до голямото събитие, често пъти ни възпират от избора за естествено раждане. Ето защо мисля, че, макар подобна оперативна интервенция, като секциото, да се препоръчва само в крайни и спешни случаи или при редица медицински условия (възраст, малък таз, седалищно разположение, усложнения, ниско разположена плацента, многоплодна бременност и т.н.), много жени предпочитат тъкмо нея.
Но не липсват и такива, които твърдо стоят зад решението да родят по нормален път своето бебе. Тук в никакъв случай не искам да налагам свое мнение, да правя опити за внушение или да призовавам към естествено раждане. В крайна сметка всеки има право на свой избор. Искам просто да споделя една мъничка историйка, която преживях наскоро.
Среща, която силно ме трогна, вдъхна ми вяра и сила, спокойствие и кураж
Неотдавна имах случайното щастие и възможност да се окажа очи в очи и да се запозная с една впечатляваща жена. Жена, която само броени минути преди нашата среща... бе родила своето първо бебе.
Именно там, където ми правеха редовните прослушвания на тоновете на бебешкото сърчице, биещо в мен, в същия онзи ден, в същата онази стая, току преди да вляза, бе настанена въпросната млада начинаеща майка. До родилката, със сияеща усмивка на лице, стоеше неотлъчно нейният съпруг. Докато лежах с електронните джаджи върху корема си,
ритъмът на бебешкото сърчице пулсираше в съзвучие с емоционалния разговор между младите родители
Разговор, който случайно долиташе до мен. Така, без да искам, от диалога помежду им, подочувах по нещичко и научих, че самият бъдещ татко бе присъствал на раждането. Той не спираше да изразява с нежни и мили думи възторга си от силата и търпението, които любимата му жена бе проявила в онези, доскоро изминали, нелеки минути.
А онова, което тя каза в този момент ме изуми:
"Болката е търпима, стига да имаш здрава психика и воля. Но тази болка не е обикновена, това е болка на съзиданието и тя трябва да бъде изживяна от всяка една бъдеща майка."
Настръхнах от това, което чух, почувствах някакъв непознат, но красив и странен прилив на енергия. Сякаш до мен говореше мъдрец. Усмихнах се, а по ъгълчетата на очите си почувствах топлата влага на дълбоко вълнение. След малко от коридора долетя тих бебешки плач. "Ето я, това е тя, на мама красавицата, видя ли я само с какви черни гъсти косички е!", прозвучаха още майчините думи.
Преди да си тръгна, младата жена, въпреки умората и изтощението, които очевидно изпитваше в онзи миг, намери сили да ми пожелае успех и леко раждане. Така се разделихме – с обичайните пожелания за здраве, радост и щастие. Но аз никога няма да забравя онзи мил и възвишен поглед, с който едно младо, току-що преживяло родилната болка момиче, сподели онези трогателно красиви думи.
