Материалът е изготвен със сладкото съдействие на кейкчетата Milkiss
Когато се преместих в новия си дом, първия човек, когото срещнах, беше една малка, мила, белокоса бабка. Баба Мими от петия етаж. Беше тръгнала на разходка с по една патерици във всяка ръка и ярка червена барета, кацнала на главата. Тогава си помислих, че сигурно точно така е изглеждала бабата на Червената шапчица. Но също така е възможно, като млада, баба Мими да е била певица в някое кабаре - тогава, когато косите й са били абаносови, а стъпката - кокетна.
Баба Мими посрещна мен в новия квартал като своя внучка. Сякаш тя беше благодатната почва, аз малкото семенце. Пося ме с нежност, запозна ме със своите приятелки по пейка и по възраст и след като отговорих на всички "Ти чие дете си?", бях топло приета в квартала, като в уютна саксия.
Баба Мими трудно си отваряше вратата, държейки двете патерици. Не чуваше звънеца и беше истинско изпитание да я повикаш. Когато се налагаше да пазарува от близкия супермаркет, си отделяше цял ден.
На баба Мими не й тежеше нищо от тези неща. Тежеше й, че беше останала сама. Отдавна починал съпруг и синове, отишли в чужбина, я обричаха на тишина, безпокойство и дни, които за нея сякаш бяха по-дълги от 24 часа. Баба Мими беше добра, сладкодумна и пълна с истории. Тя имаше нужда не толкова някой да се грижи за нея, колкото самата тя да обгрижва, да дава, да бъде изслушана. Имаше истории за споделяне и ръце с изпъкнали вени, които искаха да погалят.
Често си мислим, че възрастните хора се нуждаят от пари и лекарства.
- Истината е, че много от тях просто имат нужда от човек до себе си, с когото да не бъдат сами.
- От топло, но не одеяло - а дума.
- От това самите те да се почувстват нужни.
- И от нещо сладичко, което да върне удоволствието от живота, да им припомни годините, в които косата не е била бяла, а абаносова, походката не с патерици, а кокетна.
Най-чудните ми разговори с баба Мими бяха в неделя следобед. Слизах при нея за липов чай точно в 16 часа. Не че чуваше звънеца, но просто знаеше, че събуди ли се от следобедната си дрямка, аз ще сляза с няколко парченца мек, домашен сладкиш. Обичаше един обикновен с ябълки, който правех по рецепта на майка ми. Най-любима й обаче беше "Агнеса". Знаеше обаче, че за да изсъхне кремът й, трябваше да изчака. А баба Мими не искаше да чака. Искаше да ми говори, да ме види и да ми се усмихва.
Ти кога се чу за последно със своята баба?
Кога се видя и поговори с дядо си?
Кога изслуша историите, които повтарят постоянно, за пореден път?
Да забавим крачка за момент и да помислим за възрастните хора около нас. Защото понякога не е нужно много – няколко минутки внимание, мил жест или дума, могат да стоплят душите и на малки, и на големи.
Има лесен начин да зарадваме колкото се може повече баби и дядовци. Защо ли? Защото го заслужават. Ние също.
Включи се във верижно добро и направи щастлив един или няколко човека. Какво трябва да направиш?
- Да подариш кейкче “Milkiss” на възрастните хора, които обичаш.
- Да споделиш, че си се включил в инициативата – като посетиш специалната лендинг страница - https://milkissland.ovisari.com/podari-milkis-na-baba/.
- Там можеш да се регистрираш, за да покажеш, че си част от „Подари Milkiss на баба“ – кампания за подкрепа на възрастните хора в България.
Ако всеки от нас да подари дори само едно кейкче “Milkiss” на баба или дядо, които обича, ще направи не едно, а поне две добри дела. Защо ли?
На всеки от трите етапа от кампанията (когато се съберат 1000, 2000 и 3000 подарени кейкчета), „Milkiss“ ще прави дарения на старчески домове в София.
Всички, включили се в инициативата, ще имат шанс да спечелят и малки награди за самите себе си:
3 броя полароидни фотоапарати,
3 броя страхотни раници
3 броя чудесни термочаши
Направи го - с обич за баба!
