Джули е обиколила цял свят, но когато вижда село Остров край Дунав, се разплаква. Избира за свой дом последната му къща, на хълма. Нейната баба е починала, но сега всички баби в българското село обичат странното момиче, дошло от Белгия.
"Израснала съм при бабите си – те отглеждаха плодове, зеленчуци, билки и цветя. Занимаваха се с градинарство и хомеопатия, тези неща, които правя и аз в момента. Баба ми четеше книга за растенията на заспиване и за мен това беше вместо приказка. Обожавах как миришат домашно направените кремове и може би затова не използвам от модерните сега козметики."
Когато баба й умира, Джули се качва на влака за морето и скача в ледените му води. Това се случва около Нова година, когато било ужасно студено. Под водата вижда лицето на баба си, а самата тя й казва "Живей и пътувай по света!"
Джули започва да пътува на стоп. "Била съм в Бразилия, Перу, Боливия, Мексико, Панама, Коста Рика, Ходурас, Гватемала, Никарагуа, Куба, Мароко, Тунис, Египет, Норвегия, Сърбия, Хърватска, Гърция, Франция, Испания, Италия, Австрия, Холандия, Унгария, Черна гора, Германия, Индия, Малайзия, Непал, Тайланд, Виетнам, Китай, Монголия, САЩ, Турция".
"Накрая акостирах в село Остров, в България."
Докато пътува, си намира някаква работа - грижи се за животни, доброволка е по различни проекти. Работила е на много места само, за да получа храна и подслон. "Винаги съм намирала начин да живея почти без пари" - казва тя и следва максимата
“Energy flows where focus goes.”
"Фокусът ми беше да живея свободно колкото мога и да не се привързвам към материалните неща. Винаги съм се доверявала на знаците. Например ако видя 3 бели пера и надпис Индия, буквах си полет за Индия. Нищо и никой можеше да ме спре! Сигурно съм спала в 1000 различни легла. Всичките си неща побирах в една раница – дрехи, книги, арт неща, амулети и т.н. Слагах ги около мен, когато спя, и така се чувствах навсякъде като у дома си. Това ме научи да съм щастлива, без да притежавам много."
Казва, че в българското село Остров е започнала нова глава от живота си. Все още не знае защо вселената я е пратила тук, но ще разбере.
"България е моята крайна дестинация след дълго търсене на дом. Сега живея в къщата на хълма и тук ми викат Юлка."
Пръв къща в село Остров си купува нейният най-добър приятел Питър. Тогава тя се грижи за котките му и няма никакво намерение да идва в България. Докато една нощ не сънува... Рила.
"Събудих се, спомних си името Рила и го проверих в интернет. Изобщо не знаех какво е това, но не можех да спра да мисля него. Така с приятелката ми Грита решихме да пътуваме до планината. На път за Рила, дойдох на гости на Питър в село Остров. Разхождах се из селото и когато тръгнах по улицата, на която сега живея, просто се разплаках. Не знаех защо. Виждах мястото, на което мога да заживея. Всичко, което исках, беше тук – реката, билките, плодовете, съседите, които ме вдъхновяват с ежедневието си, тишината, небето с толкова много звезди...
Накрая видях една къща на хълма и спрях! Почувствах, че това ще е домът ми.
Собственикът беше от Плевен. Беше доста емоционално свързан с мястото, дори плака, докато ми я показваше. Но видя, че наистина много я харесвам и се съгласи да ми я продаде.
Остров за мен е истинско място, автентично. Тук е много тихо. Живея сама. Няма музеи, театри... За щастие никога не ми е скучно. Имам чудесни съседи, с които си говорим много за краставиците и доматите. Доматите тук имат вкус като никъде другаде по света."
Джули се научава да връзва доматите си с ленти от стари дрехи. Такива са и мебелите и в къщата - стари, от едно време и като на всички в селото.
"Съседите ми викат пред вратата, защото нямам звънец. Улиците нямат имена, нито номер. Ако мине автомобил през деня, всички разбират за това чудо. В сряда се сресвам хубаво и отивам на пазар. На лекаря може да се плаща с ракия или бира. Много съм щастлива!"
В българското село Джули се научава да става рано.
"Правя малко йога. Закусвам заедно с котките си и започвам някаква градинска работа. Имам голямо лозе в двора, също градина с различни растения. Всеки ден садя по нещо и се грижа за растенията. В 12 пия кафе и си вземам душ отвън. Като всички други тук, нямам истинска баня. Имам тоалетна с кофа. След това обядвам и спя следобед. Но не винаги ми се получава. Съзнанието ми все подскача и обикновено започвам да рисувам или да правя нещо друго. Понякога ходя да плувам в Дунав. С часове мога да седя на скалите и просто да гледам.
Разхождам се между хълмовете, а в края на пътеката открих чешма. На всеки 2 дни си нося по около 7 литра вода вкъщи. На чешмата си мия косата с шампоан. За мен е важно водата да се пести като ресурс. В сряда ходя на пазар. Купувам само неща, които нямам в градината си. Отнема ми 30 минути да стигна до центъра на селото пеша. По пътя събирам боклук, ако има, и го изхвърлям. Понякога си късам плодове от дърветата – всяко от тях ти дава по нещо. От пазара си купувам козе мляко и яйца. Понякога на връщане се качвам в каруцата на някой съсед."
Съседите не разбират езика на Джули, но пък заедно слушат музика.
"Аз пък не разбирам какво се пее, но е забавно. Нямам телевизор, никога не съм имала. Разменяме си семена, кой каквото е отгледал. Преди мислех, че само хипитата в комуните живеят така, но се оказва, че това е истинският живот на село. България е пълна с мъдрост! Можеш да я откриеш в тишината. Тук само вечер е по-шумно, и то защото свирят щурците. Е, понякога вият и чакали."
Любимата съседка на Джули е баба Мара. Тя е на 92 години и си прави всичко сама.
"Много пъти съм казвала на баба Мара, че я обичам като собствена баба. За мен е чест да бъда с нея! Щастлив съм, че все още мога да бъда с хора от това поколение. Тя не се притеснява, че не разбирам всичко, което казва. Щастлива е, че мога да седя с нея на брега и тя просто да си говори с някого. Всички съседи от нейната улица вече са починали. Запознах се и с друг съсед, мисля, че е над 70. Живее в някаква колиба край Дунав, всяка година в продължение на 6 месеца, за да бъде с чакалите. През целия си живот той просто ги наблюдава. Той знае всичко за тези животни. И живее там сам в уединение, за да пише за преживяванията си с тези животни.
В село Остров Джули рисува картини и събира билки, които продава. Парите използва за... кравата си.
"Моята къща е последна на хълма и след градината ми започват поляните с билки и... змии. В Белгия имам крава. Това е единственото ми животно. В Индия казват, че когато прегръщаш крава, все едно 7 майки те прегръщат. Кравата ми е на 17 години и много хора са я прегръщали. С баща ми я спасихме, когато беше бебе, за да не я заколят. Пътувах много, затова плащам да се грижат за нея, когато не съм в Белгия. Сега е на специално място. Когато я оставих, й направих хубав педикюр. Тя е моята кралица! За да мога да плащам за грижите за кравата си, събирам билки, смесвам ги и ги слагам в малки, рисувани торбички. Те са 3 различни вида. Единият е мащерка, лайка, листа от черница и бял равнец. Слагам дори рози от градината си. Когато хората си отворят тези торбички вкъщи, могат да помиришат хълмовете в село Остров."
Приятелите на Джули в Белгия много ценят ароматите и вкуса. Затова тя вярва, че им дава нещо, от което не просто да си направят нещо за пиене, а истинско усещане.
От 10 години белгийката не е взимала никакви лекарства. Използва само неща от природата.
"Много харесвам магарешкия бодил. Това е много силна билка. Черните му семена помагат при Алцхаймер и тумори. Дивата шипка пък е 3 пъти по-богата на витамин Ц от портокала. Правя масло от жълт кантарион и т.н. Един ден ще имам стая специално за билките. Ще можете винаги да ме намерите там."
Джули използва всяка стая от къщата си за нещо, но това, което я учудва е, че българите не живеят така.
"Виждам, че хората тук имат стаи в къщите си, в които никога не ходят. Имат кухня и използват само нея. Може и да спят там. Или другите стаи са затрупани с багаж и вещи, които не докосват."
35-годишната белгийка Джули се радва и благодари за всеки ден, прекаран в българското село Остров. И би искала да знае само едно - как ли е изглеждало селото в миналото, когато е кипяло от живот, и когато в къщите не са живели само стари хора...
