По времето на социализма на мястото на заслон „Синята стрела“ е имало краварници. Запаленият турист Стоян Тодоров, по прякор Синята стрела, и още неколцина планинари, които слизат от Черни връх по по-дългия и не толкова популярен маршрут до село Железница, често спират там за почивка и раздумка с краварите. Сприятеляват се и след време животновъдите отстъпват на туристите една малка стаичка за временен подслон.
След 1989 г. краварниците са изоставени, а през бурните 90-те години апаши разграбват каквото е останало. Бай Стоян, когото имам удоволствието да познавам, решава да направи малка „колиба“ (това е думата, която той използва) на мястото, където туристите са свикнали да си почиват.
За първи път попаднах там през лятото на 2005-а, а по-често започнах да посещавам района през 2008 г. Малко след като бай Стоян с помощта на други ентусиасти направи втора къщичка, която е по-голяма и условно наричаме „Новия“ или „Големия“ заслон. Именно тази постройка преди месец бе напълно обновена с много по-добри материали (в сравнение с първата версия) от Софийски планински клуб с финансовата подкрепа на немска фармацевтична компания.
Защо „Синята стрела“ е любимото ми място на Витоша
Заради това, че София се намира на север от планината (разбира се, и заради ски пистите) всички хижи, лифтове и друга инфраструктура на Витоша е изградена по северните склонове. Така част от най-популярните маршрути се оказват усойни, с гледка към покрития от смог бетонен град, а на по-ниските места се чува дори и бученето на Околовръстното шосе. Благодаря, но това не е по моя вкус! Когато попаднах на „Синята стрела“, разбрах, че това е моето място.
Заслонът се намира на югоизточния склон на планината и пътят до него е открит, слънчев и с чудесни панорамни гледки към Стара планина, Плана, Лозенска планина и цялата Рила от Белмекен та чак до връх Кабул, Отовица и т.н.
От обръщалото на автобус 69 (в края на Железница, след ханче „Брезите“) до заслона е около час и 15 минути изкачване. През последните години покрай грижите за детето и ремонтите на жилището ходя там рядко, но в безгрижния си период съм се качвал по около 25 пъти в годината. Постепенно се запознах с редовните посетители и горе се чувстваме като част от някакъв клуб.
Щастлив съм, че в слънчевия и почти летен 27 октомври синът ми, който е на 5 и половина, се изкачи за първи път (за малко над два часа) и слезе от заслона на собствен ход.
Има и още една позитивна новина. Роденият на 1 юли 1925 г. бай Стоян е жив и здрав. Пожелавам му да изпълни заканата си, която ми сподели преди време: „Чувам, че на столетниците давали по 1000 лева премия от общината. Защо да не ги взема?“
