„Не мога да се оплача от липса на сполука. Обичам и съм обичан. До себе си имам любяща жена, която се гордее с мен. Както и аз с нея. Радвам се на добър син и гальовна внучка. На отзивчив и предан брат. Живях и продължавам да живея волно. Не се подчиних на никого освен на собствената си съвест. Тези съкровища не бих могъл да си ги купя с всичките пари на света.”
С тези думи завършва автобиографията на режисьора Николай Волев "Девствената проститутка", в която той безжалостно разсъблича същността си. В интервю за ladyzone.bg именитият творец разкрива многоликия си автопортрет на необуздан артист, безумен бунтар, ревностен почитател на истината, емоционален художник, отявлен враг на обикновеното и късметлия в любовта. За счупването на оковите, за изплъзването от лапите на цензурата и смъртта, за филмите, личностите и любовите в неговия прелюбопитен живот той вече е дал шанс на четящите да съпреживеят чрез близо 400 безсрамно искрени страници.
Г-н Волев, изминаха няколко месеца, откакто допуснахте всички до вашата житейска история, но сега бихте ли искали да добавите още нещо? Или да премахнете някое откровение?
Винаги има какво да се добави и какво да се махне. Истината е, че от издателството ме натискат да напиша продължение. Вече има такъв прецедент в библиотеката „Амаркорд” с втората част на автобиографията на Андрей Кончаловски „Долни истини” – „Възвишени лъжи”. Самият аз не очаквах чак такъв голям интерес към „Девствената проститутка”. При предпоследната редакция изхвърлих около триста страници от написаното, защото с издателя решихме, че мозъците на малцината останали четящи хора у нас трудно биха понечили да сдъвчат по-голям обем. Този „излишък” го пратих в запас и бих могъл да се позова на него за продължението на книгата. А тя се получи по-добре от всичките ми филми накуп. Разбрах го поради завистта на някои от най-изтъкнатите наши писатели – къде благородна, къде не дотам. В същото време ме учудиха две неща: страшно заети делови хора, за които не предполагах, че някога ще посегнат към „Девствената проситутка”, сториха това. А после ми се обадиха да признаят, че след прочитането на първото изречение не са могли да оставят книгата, докато не са стигнали до последното. Други пък, за които смятах, че ще я четат със страст, ме изненадаха наопаки. Едно е сигурно – отношението на съвременните поколения към четенето и киното страшно се е променило. За лошо. В момента се гледат главно филми, които предполагат джвакане на пуканки и смучене на кола. Четенето пък решително се е хлъзнало в посока на литературната чалга.
Поредният израз на вашата волност ли са крайната ви откровеност и провокативното име на автобиографията? Дори сам себе си ли не можете да озаптите?
Всичко, което правя, съдържа тази пуста моя необяздена волност. Първо, защото не мога другояче, и второ – не желая да бягам от същността си. Онези, на които доверих работните варианти на книгата, ми казваха, че съм луд да пиша такива неща. Отговарях им: "Благодаря за най-големия комплимент, който ми направихте". За мен няма нищо по-страшно от това човек да е нормален, обикновен. Признаването на истината за себе си винаги е болезнено занимание. И повечето хора правят всичко възможно да я скрият. Не само пред другите, но и от себе си. Цял живот ме е възмущавало, считал съм за недостойно и неморално нежеланието на човек да признае своите грешки, грехове или, не дай боже, престъпления. Попитайте който и да е затворник какво мисли за своето престъпление и той непременно ще започне да ви убеждава, че вината е чужда, а не негова. За огромната част от човечеството другият винаги е неправ или виновен.
От кого получихте най-ценния за вас отзив за историята на живота си?
Най-ласкателен за самочувствието ми беше Стефан Цанев. Половин час ми обяснява по телефона колко много бяла завист е изпитал, докато е чел моята книга. За смелостта ми, за откровението ми, за дръзновението ми... За всичко. А пък аз отпреди години съм запомнил мисълта на един велик автор, който казва: „За един писател е достатъчно да напише дори едно-единствено искрено изречение, за да се увековечи.”
Чрез изповедта си разкрихте и други ваши лица. Зад познатия на всички образ на режисьора се оказва, че стоят и писател, актьор, фотограф и художник. Как се оценявате във всички тези ваши изяви?
Не твърде високо. Безпределно самокритичен съм по природа и съзнавам, че съм далеч от равнището, на което бих искал да бъда. В световно измерение. Между другото, като писател като че ли се оказах най-горе. Отначало имах много ниско самочувствие в тази област, но устоях на поривите да се откажа. И сега високообразовани критици твърдят, че съм откривател на жанр. Защото по света нямало друга книга във формата на автоинтервю. А преди това някои колеги ме подпитваха откъде съм „чопнал” идеята за автоинтервю. Е, оказа се, че съм създател на литературен жанр.
В какво сте най-плах?
В любовта. Ако не я бъркаме със секса, тя също е изкуство. Интимните човешки взаимоотношения са най-върховното изкуство.
Страхът винаги е бил най-големият ви враг. Смятате ли, че и днес той дебне хората зад всеки ъгъл?
Страховете на хората днес са повече, отколкото всякога. Както и оковите на цензурата и самоцензурата. В съвременния свят господства впримчването в капана на принудата – да играеш под диктовката на богатия, на силния на деня, на онзи, който иска да изсмуче твоите способности в замяна на подхвърлени трохи. Страхът, че ще се провалиш, че няма да оцелееш, върви ръка за ръка с мисълта, че е неизгодно да не се наведеш, да не клекнеш. Днес всичко е сведено до алчността за печалба, а пък агресията на рекламата е потресаваща. Навремето се възмущавахме от комунистическите лозунги, но сега един филм е накъсан до неузнаваемост от долнопробни, блудкаво примамливи лъкърдии, с които се пробутват всемъзможни боклучави стоки и услуги.
Какво е вашето отношение към парите?
Имам ги достатъчно за сносен живот и нищо над това не ме интересува. Ламтежът за лукс ми е чужд.
Какво ви е коствало да преодолеете страха и да се възправите срещу подчинението?
Какво ли не. Но зная, че предпочитам да умра, отколкото да клекна, да се наведа. Никога не съм имал съмнения по този въпрос. Жалък е животът на човек, който се примирява. Такъв живот е по-страшен от смъртта. Примирението, покорството е най-продължителната предсмъртна агония.
Поне диагнозата рак не ви ли взе страха?
Никак даже. Ракът е просто една болест, а болестите ходят по хората. Човек трябва да ги лекува. Ако пък се окаже невъзможно – дотук. Толкова е просто. Един лекар ми каза, че ракът е естествената смърт на всеки човек. При условие, че не умре от нещо друго – инфаркт, катастрофа, любов...
Имали сте седем разминавания със смъртта. Промени ли ви по някакъв начин всяка от тези близки срещи с края?
Човек се променя с всяка секунда, защото... остарява. Но в същността си, в духа си, в морала си може да остане същият. Даже и по-добър може да стане. Ако пък е податлив на примамки като пороци, богатства и власт – може да стане и по-лош. Всичко е въпрос на избор. Когато човек извърши непреднамерено престъпление, аз съм склонен да го оневиня. Но когато е умишлено, става страшно. Защото това означава, че си лош. И аз съм имал падения, но съм успявал да се издърпам за косите. Помагали са ми. Малко хора съм допускал до себе си, но пък какви! Е, веднъж-дваж така са ме „премятали” умело преоблечени в ангелски одежди използвачи на чувствата ми, че свят ми се е завивало.
Какви качества трябва да притежава човек, за да спечели доверието ви?
Да е честен, почтен, искрен, умен, с чувство за хумор... И точен. Отвращават ме хора, които поемат ангажимент за нещо и след това „забравят” дадената дума. И прибягват най-безсрамно до какви ли не оправдания и извинения за отмятането си.
Като творец имал ли сте нужда от музи?
Винаги. Върховно стимулиращо е. Любовта е най-великата сила на света. В това отношение се чувствам невероятен късметлия. Иначе не съм лесен характер, избухлив съм. Онази вечер работих до късно и в умората си успях с едно натискане на клавиш да изтрия двуседмичен труд. Обикновено работният ми ден започва в 3 – 3:30 сутринта, защото сънят е най-загубеното време за мен. Като млад съм стигал до 72 часа, без да мигна по време на работа. Крепи ме духът ми. Виж, дори косата ми отказва да побелее. В момента се чувствам сякаш съм на 17 – заради духа си. Но да се върнем на това, че съсипах труда си онази вечер. Вбесих се, вдигнах скандал на жена си, буквално щях да получа инфаркт. Легнах си в полунощ, но не можах да заспя. Псувах се, че съм такъв тъпак. Че съм вдигнал скандал на невинен човек. Накрая станах в 3 сутринта и до обяд успях да възстановя всичко. А то взе, че стана по-хубаво. Вторият път винаги е по-добре. И при секса е така, нали?
Каква е тайната на щастливия ви брак с Доротея?
„Щастлив” брак е онзи, който издържа дълго въпреки всичко. За мен телешки щастлив брак не съществува. Бракът е пълен с конфликти и неразбирателства, но в крайна сметка, ако в основата му стоят двама свестни, почтени хора, които уважават другия, всичко може да се преодолее. „Да живееш с друг е трудно, дори и за кратко”, се казва във филма ми "Извън пътя". Способността да признаеш, че си сбъркал, а аз съм способен на това, е много голям помощник при човешките взаимоотношения. Малцина го умеят и аз се радвам, че съм един от тях.
По какво синът ви прилича на вас?
По нищо. Много по-добър човек е от мен. Във всичко сме различни, но пък се обичаме силно.
Смятате ли, че може да се филмира "Девствената проститука"?
Даже не един, а няколко филма се съдържат в книгата. Но не бих ги режисирал аз, не смятам, че е редно. Готов съм да отстъпя правата на колега, в когото вярвам. И ще му дам пълна свобода да погледне моето произведение със своите си очи.
В киното ни днес има ли бунтари като вас?
Не. Всъщност не е задължително да си бунтар, за да направиш хубав филм. Да, има добри режисьори днес. Но за мен смисълът на изкуството е в бунта срещу общоприетите правила и норми. В това виждам едно от най-важните си задължения – да руша рутината, шаблоните, привичното. И да вдъхвам желание за нетърпимост към несправедливостта, към лошотията у човека.
С какво се занимавате в момента?
Няма да издам. Важното е, че след 16 години „суша”, сега настана истински потоп. Ще гледам да не се удавя...
