Жестоки ангеле,
дари ми смелостта
да страдам,
вдъхни ми смелостта
да тръгна гол
по гвоздеи.
Панделис Миханикос,
“Междувремие”
ЧЕРНИТЕ ЛЕБЕДИ НА АМЕРИКАНСКАТА СЦЕНА
Животът му – на балетната сцена и извън нея – е грандиозно въплъщение на американската мечта, изпълнена с вдъхновен размах, щастие и скрито страдание. Мнозина си го спомнят като магнетичния млад солист на Националната опера и балет, божествено танцуващ в “Лебедово езеро” и “Лешникотрошачката” през 90-те. Преди 10 години се случва повратната точка в живота на Момчил Младенов. Той решава, че непременно трябва да замине за Америка и там да намери своя път. Отива сам и дълго време няма постоянен дом, пари или работа. Репетира в малка стая под наем всеки ден, докато накрая Фортуна не му се усмихва – обявен е кастинг за участие в трупата на “Сюзан Фарел балет”. Знаменитата балерина е любимата ученичка на Джордж Баланчин (Георгий Баланчивадзе), основателят на модерния американски балет, създал знаменития “Ню Йорк Сити балет” през 1948-а.
“Моят живот е като филм, но много по-истински и по-добър от Холивуд”, казва Фарел и думите й звучат като истина. Баланчин създава свой уникален балет, базиран на класическата руска школа, пречупена през оригиналните му хореографски идеи. Сюзан е забелязана от Баланчин още когато е била на 16, а балетът за нея е бил просто едно развлечение.
Той я кани в трупата си и така я шлифова, че тя се превръща в една от най-големите балерини на XX век. Сюзан Фарел десетилетия танцува без дубльорки абсолютно всеки ден и във всеки спектакъл на извънредно продуктивния Баланчин, който създава 59 балета за нея. Наричал я е “алабастровата принцеса”, но любовта им останала да витае единствено върху сцената. Голямата “грешка” на Фарел я отвежда при друг хореограф – не по-малко легендарния Морис Бежар. Упорито отказващият да се разведе хореограф в крайна сметка предизвикал тайната любов на балерината към млад танцьор от трупата на Баланчин, чийто титаничен гняв ги принудил да напуснат неговата трупа и през глава да избягат в Европа. Все пак Сюзан отново се връща при Баланчин, сдобряват се, и той, опиянен от щастие, сътворява последния си голям балет за нея – “Моцартиана”. Това се оказва лебедовата песен на Фарел. След това тя посвещава цялото си време на възстановяване на легендарните спектакли на гениалния си учител Джордж Баланчин. За тази цел преди 10 години създава едноименния си балет към Kennedy Center. Точно по това време съдбата изпраща в Ню Йорк Момчил Младенов, твърдо решен да се изяви на балетната сцена.
Голямата мечта на Момчил – да стане главен солист, асистент и хореограф в “Сюзан Фарел балет”, се сбъдва като в приказките. От 10 години насам Момчил пътува навсякъде по света с балетната трупа на Фарел, води танцови ателиета в Токио и Ню Йорк, но продължава да мечтае. Следващата му висока мечта е да реализира съвместен американско-български проект с трупата на софийската Национална опера и балет и “Сюзан Фарел балет”.
Тя беше осъществена с размах преди няколко седмици, когато публиката успя да се наслади на четирите спектакъла в програмата “Баланчин и Фарел”: Stepping Stones (с авангардната хореография на Поузин), “Сюита Вардар” (авторска адаптация на Момчил Младенов по небезизвестната “Рапсодия Вардар” на Панчо Владигеров), “Агон” (възстановка на брилянтния Баланчинов спектакъл по музика на Стравински) и Divertimento Brilliant. Последните две са с хореографията на Сюзан Фарел.
ТАНЦЪТ Е УСЕЩАНЕ ЗА ЛЮБОВ
Какво е балетът за теб?
Погълнат съм от балета. Това ми е страстта. На сцената (не само балетната, но и състезателните танци, които съм учил на 6-годишна възраст) съм от 30 години. Животът ми е балет. Не само сцената.
Животът ти е хармония? Никога ли не си бил обсебен от гняв?
Никога не съм се оставял гневът да ме обземе отвътре. Случвало ми се е само на сцената, когато е трябвало да изразявам гневност.
Кои са най-силните чувства от личния ти живот, които пренасяш на сцената?
Любов. Тя е висшият смисъл на всичко и съдържа абсолютно всичко, за което си струва да се живее – вяра, надежда, страст... Дори когато правиш роля, която носи негативни черти, ако не я изградиш с любов, така че да можеш да я изразиш пълнокръвно пред зрителя, няма да стане. Освен любов балетът изисква и пълна всеотдайност. Не се загубваш в него, а се намираш. Другите видове танци също са ми давали много за опита ми в балета – използвал съм движения от аржентинско танго, индийски ритми и пантомима в балета и тези опити са били поощрявани и приемани много любовно.
Влюбването или трайната, дълбока любов към жената?
И двете. Жените в живота ми са тези, които ми дават огромна енергия. Може би всичко идва от връзката с майка ми. С нея сме изключително близки. Влюбвам се винаги много внезапно, случайно. Аз много вярвам в случайните неслу чайности. Любовта в живота ми върви лавинообразно, облива ме целия и става по-силна с времето. Любовта ми е като деветия вал – връхлита ме огромна вълна, след нея идват по-малки вълни, после пак идва огромна и така до края... Като едно вечно перпетуум мобиле.
Защо избра да се върнеш като хореограф на Сюита Вардар от Панчо Владигеров? Носталгично завръщане към корените?
За мен Панчо Владигеров е големият композитор, от който са тръгнали мнозина български композитори. Когато слушам музиката му, винаги изпитвам едно и също огромно чувство – любов. Любов към българското, към моята същност, която е част от тази земя, към Бог и към човечеството, за мен тази дълбока любов е една и съща. Целият ми проект в Националната опера и балет е любов. Това е моето послание към младите тук, които може би са омерзени и уморени да оцеляват всеки ден тук, но си струва.
Как се срещнахте с Катрин Поузин?
В трупата на Сюзан Фарел. Енергиите ни веднага се намериха, сляха се и стигнаха до взрив. Нямам търпение да осъществим нашия проект за съвместен спектакъл, вдъхновен от мита за Минотавъра и участта на Тезей, неговото дълго търсене на Минотавъра в лабиринта. Минотавърът е еманация на страха и на чудовищното в човека.
В какви моменти си усещал горещия дъх на Минотавъра във врата си?
Понякога едва ли не съм си удрял шамар, за да дойда на себе си. Случвало се е в моменти, когато до такава степен съм бил разярен от някоя крещяща несправедливост, че съм искал да сторя какви ли не неща, но слава Богу, съм се възпирал. Подходът ми е да превърна отрицателната енергия в положителна. Трудно е, но пък е страхотно, когато се получава.
Кога си плакал за последно?
Много рядко плача. Макар че често има моменти, в които а-ха да се разплача, но все пак се сдържам. Проектът “Баланчин и Фарел” в България ми е много скъп и понеже съм изживявал всяка стъпка по него, сега като виждам всичко да се случва, ме облива енергия, която е трудно да бъде задържана. Докато гледам танцьорите в залата, от някакво щастие може би в мен напират сълзи...
Откъде черпиш положителната енергия, която предаваш на сцената?
От живота и любовта. Енергията на любовта за мен не е сексуалната енергия. Тя е нещо много по-голямо, устойчиво и неизмеримо. Енергията на танца е лековита. Когато съм бил болен и депресиран, танцът винаги ми е помагал да се излекувам. Балетът е светлина. Важно е да усещам, че съм свързан с него безгранично. Докато съм жив, ще танцувам или ще правя хореография, нямам друга съдба.
Какви са твоите състояния по време на танца? Случвало ли ти се е да изпадаш в медитация? Или в някакво ускорение на духа?
Медитирам извън сцената. За части от секундата съм изпадал в медитативни състояния и по време на танц. В момента, когато започна да танцувам, винаги ме връхлитат огромна светлина и енергия, които изпитвам с цялото си тяло. Трудно ми е да го обясня. Усещането е за приемане и излъчване на енергия. Сякаш тази енергия се излъчва от мен на светлинни потоци и се предава като импулси наоколо.
Когато си сам на сцената или когато танцуваш с партньор?
И в двата случая усещам тази енергия силно. Случвало се е да танцувам чисто гол на сцената в соло спектакъл. Усещането е като да се нося по мощни вълни от енергия, които сам контролирам. Когато съм с партньор, моята енергия се слива с неговата и ставаме едно.
Важна ли е химията в танца?
Абсолютно. Нужна е химия, за да има магия. Най-хубави партньорства съм имал с Наталия Магникабали в “Агон”, спектакъл на “Сюзан Фарел балет”, а също така и с Бони Пикард в Америка. Тук ми се е случвало с Дарина Бедева, прима на софийската опера и балет. Единствено по време на танца ми с Бони съм се усещал в безтегловност. Тялото ти физически и технически е запаметило хореографията, но щом докосне сцената, се случва нещо необяснимо. Ти забравяш дали знаеш хореографията или не и вече... (дълга пауза) усещаш, че си безплътен и се носиш по сцената като дух.
То е като да стъпваш по облаци?
Да... Прекрасно е. Молекулите се движат с ускорение и пространството сякаш се размества... това е много силно усещане.
На кого дължиш посвещаването си в танца? Каква е твоята връзка с родителите?
Много силна. Дължа всичко на майка ми. Никога не съм бил спиран да танцувам. Бях много щастливо дете. Детството съм си го изиграл и съм си го изтанцувал, така да се каже... (смее се) Въпреки че не идвам от “балетно семейство”. Баща ми беше шлайфист, а майка ми работеше като секретарка на генерален директор в една фабрика. Тя също е танцувала навремето, но не на балетната сцена. Имах всички условия да се развивам. Странно е, но през годините винаги съм усещал невидимата енергия на моите предци около себе си, която сякаш ме е бутала напред дори в най-отчайващите моменти.
Роден си в Бургас, там си израснал. Липсва ли ти морето? Какво ти дава енергията на водата? Израснал съм с водата и сега непрекъснато ми липсва. Морето е част от мен и винаги ми е давало сила. Пространството също ми дава енергия, дори когато не се движа. Чувствам се пълен с енергия и с желание да танцувам, когато се кача на Рила и погледна надалеч, към точката на пресичане на две планини – точно това ми дава усещане за огромно пространство и мощна енергия. Родопите, Добруджа, въобще цялата природа в България ми е скъпа. От морето ми липсва миризмата. Морската вода тук има специфичен аромат, някак си по-мек, който не се среща никъде другаде по света. Когато ми е самотно в Америка, си представям тази миризма...
