“Любов без граници” е също такова клише, каквото е кварталната кръчма с пияници. Никога не можеш да си сигурен, че и ти няма да свършиш там.

В нап(ф)уканото си от очаквания към самия теб ежедневие пропускаш да видиш пъпката на врата си, за да разбереш, че не, изобщо не си идеален. Пропускаш и други неща – да се усмихнеш на пищящото от искрена еуфория дете, което току що е открило колко забавно е да тичаш в трамвая и да се закачаш нахално и необмислено с вестибуларния си апарат.

Още един бъдещ весел пияница, който ще обича залитанията си по пътя за вкъщи след тежко вечерно безсмислие. Дотогава обаче има време. Колички, камиончета, идиотски неща за събиране, компютърни игри (и никакви „Жумички”, „Стражари и апаши” или други от вида) ще минат през света на младия обесник, преди да се превърне в... теб. И в нея. И в него. И във всички нас. Защото да, ние сме едно, просто по различно време минаваме през онези Задължителни и Нормални за Човека неща. Ей, така, за разнообразие, за да се избегне иначе твърде логичната аналогия с конвейера. М, че хубава дума.

И други работи пропускаш, докато снимката ти е закована с пирон на челото ти, закривайки лицето ти. Цялото. Например да почувстваш. Какво ли? Да речем, нещо различно от това, че Искаш. Всеки ден се будиш с две думи, татуирани на задника ти. Понякога и на предника – „ИСКАМ” и „ТРЯБВА”. Те не стига, че са ужасен консуматорски постефект от падането на ограниченията в обстоятелствения свят около теб, ами и често ги объркваш. Кога точно Искаш и кога – Трябва? Ето един важен въпрос. Но дори и да се справяш с отговора му през повечето време, по-значимо е друго – защо искаш, когато е по-важно какво можеш да дадеш? Няма нищо по-пълнещо жалката ти персона със съдържание от раздаването й наляво-надясно. Това е най-сигурният начин да се усещаш истински пълноценна личност. Ако искаш вярвай.

- Обичаш ли ме?
- Да, да, обичам те, ти си...

Ти си. Аз съм. Те са. Спрягането на глагола „съм” е лесно като детска игра. Дерзай. Употребата на глагола „обичам” пък е по-безотговорно действие от стрелба с бойни патрони по „Витошка”. Дум и готово. Един клошар даун. Ама, какво ти пука? Откатът от „обичам те” в китката, нагоре по ръката ти, та чак до рамото (но не дори близо до това да те докара до така популярния напоследък сърдечен арест) е много сладък. Адреналинена вафла куку-руку, която опразва стомаха ти като зрънчо „Зайо Байо”, но е по-вкусна. Заради подсладителите, не защото е по-качествен продукт. Какво ти дреме за клошаря? Пореден нещастник, публично утрепан с куршум „обичам те”, когото никой няма да помни. Най-малко пък ти, международни психарю. Дум, дум, дали всичко е само в главата ти? Никога няма да разбереш, всичко е ни повече, ни по малко проява на ирония от страна на лудото прасе, наречено за по-кратко живот. Момичета, кажете „Грух” – „грух” - добри, деца, браво.

- Добре, ужасен си. А, ти, ти какво искаш?
- Нищо.
- Нищо?
- Да, нищо. Все ми е тая, и без това ми пълнят ръцете всеки ден.
- С какво?
- С рекламни брошури.

Приятел на лизинг – само срещу 1 телефонно обаждане дневно, с договор за 6 месеца.
Секс за една нощ – далеч от семейство и приятели, скришом от самия теб. Цената? ВРъла активност във фейсбук и денонощно висене в скайп. Грух, грух.
Чакай, чакай, има и още. Работа. Срещу здравия ти разум и логическата ти мисъл получаваш сигурност, замаскирана като пластика на „Пощенска банка” и платени месечни вноски по кредита. А, да. И бутилка уиски в кръчмата на първо число. Бееее.
Ех, живот, обърни Си внимание.

- Ами смъртта?
- Какво за нея?
- Какво мислиш?
- Нищо особено.

Манифест на живота, край без край или начало. Нещо, което те стряска, защото „Искаш” още и „Трябва” дори повече. Не можеш да се откажеш от тях, те са твоите кутийки, по които си лепиш топчетата сополи, чакайки да се почувстваш смислен. И така, докато поне три пласта назални био отпадъци (натурални и ценни не по-малко от всеки друг био продукт) не покрият жалките ти „искам” и „трябва” и не разбереш, че си си губил времето с глупости.
Обаче вече е късно, защото си по-даун от всички онези клошари, чиито лица дори не помниш, макар да си убивал с нескрито удоволствие. Всеки един от тях. Поотделно, не в масовка и не по случайност. Сега ти си мъртъв. Съвсем неметафорично. Туто финито, мен.
„Дзън” и кафето е готово. Пий, разтупти физиологически сърцето си, забрави емоционалното. Забрави децата си. Бъдещите, проекто-схематичните мини ти и мини другия. Мъж, жена, мъж, репродуктивни органи в краткосмъртна схватка на удоволствие, но не и на живот. „Дзън” и грух.

Референдум. Два, три. Полиция. Власт. Социален статус.

- Харесвам работата ти.
- Кое?
- Работата.
- А мен?
- То не е ли едно и също?
- Съвсем не. Не аз съм следствие на работата си, а тя на мен. Схващаш ли?
- Не съм сигурна. Дай една дъвка.
- Забравѝ.

...

- Прегърни ме.
- Не искам.
- Защо?
- Прегърни се сама.
- Ама, как?
- Използвай ума си, Шерлок.
- А Джъд Лоу?
- Остави Уотсън, той е скучен, нищо че е синеок.
- Не е.
- Е, е.
- Няма ли да ме прегърнеш?
- Добре, ела... обичам те.

И си мъртва.

- Извинявай. Отивам на работа.
- Ще се видим ли пак?
- Никога. Чака ме друга.
- Грух!
- Глупости.