Нарине Абгарян е голяма! Седи до мен, говорим, гледа ме с големите си очи. И пълни страниците на книгите си с големи книжни светове. Уж пише за малки на пръв поглед неща - 3 ябълки, една Манюня, а всъщност рисува гигантски картини между кориците. Нарине напълни и залата на Радио Варна по време на фестивала ВарнаЛит с толкова публика, че на хората им се наложи да прилепят гърбове към стените и да седнат на пода,само и само да я слушат. И съвсем непринудено, с малки думи и еднакво завладяващо, разказа смешната история за това как е купила огромно количество оранжеви мъжки дънки и как е плакала, когато баща й - лекар, бил в неизвестност 3 дни по време на войната. Големите писатели могат да пишат с малки думи.
Нарине Абгарян е родена в град Берд, Армения, живее в Русия и определя себе си като руска писателка. На български са издадени книгите й - "Три ябълки паднаха от небето", "Хората, които са винаги с мен", "Манюня" и "Да живееш нататък".
Четох, че като защитници на традициите и като народ, който държи на семейството, арменците дават имена, които означават нещо конкретно. С твоето име така ли е?
Не всички имена означават нещо. Моето пък се превежда по два начина – „огнена“ или „светла“. На когото както се харесва.
Какъв е най-яркият спомен от детството ти?
Когато баба ми печеше хляб. Спомням си как избърсваше ръцете си в роклята, изваждаше го от пещта и го разчупваше с ръце. Намазваше го със сметаново масло, натрошаваше сирене, а отгоре поставяше отчупената коричка. Държеше го така за кратко, а хлябът, понеже е горещ, разтопяваше маслото и то се разтичаше навсякъде. Баба даваше на всяко дете по едно парченце хляб. Ние бяхме малки, но в двора ни имаше голямо дърво. Там се събирахме всички деца. Качвахме се и ядяхме хляба по клоните му. Най-ярките ми спомени от детството са свързани с двора у дома. И винаги те са някак отгоре. Защото аз седя на високото дърво и гледам.
Печеш ли този хляб сега?
Не. Той се прави само на каменна пещ. Във фурната няма как да бъде изпечен.
Кога откри страстта си към писането, към разказването на истории?
Докато учех в училище, постоянно си водех дневник. Майка ми казваше, че хората, които си водят дневници, са или графомани, или бъдещи писатели. Не вярвах на това. От около 26 години все си водя някакви записки, а първата ми книга излезе, когато бях на 39 години.
Значи е нужно да дойде точното време?
Нужно е да узрееш, за да създадеш книга.
Имаш ли си някакъв свой ритуал за писане?
Докато пиша, винаги слушам джаз. Без музика мога само да редактирам. Музиката е моето вдъхновение. И много се радвам, че не е водката!
Каква музика по-конкретно слушаш?
Класически, урбанистичен и съвременен джаз. Няма значение. Слушала съм и французойката ZAZ - талантлива девойка е. А гласът й е потресаващ!
Наричат те „арменския Маркес“ – как приемаш това сравнение?
Това, разбира се, е голям комплимент за мен. Маркес е великан! И е безусловно, че когато те сравняват с такъв голям писател, нищо друго, освен радост, не може да изпитваш. Моето отношение към Маркес е като на ученик към учител. Но също знам, че аз до Маркес съм като мравка до слон.
Смяташ ли, че има „мъжко“ и „женско“ писане, „мъжка“ и „женска“ литература?
Да, според мен има и в това няма нищо обидно. Мъжете и жените се различават един от друг дори по външен вид. Ще е глупост да не си го признаем. И с тяхното писане е така. Мъжът и жената чувстват по различен начин и следователно пишат по различен начин. Освен това мъжете пишат отдавна, а ние, жените, започнахме да пишем отскоро. Благодарна съм, че въобще ни позволиха да се учим! Благодарна съм и че измислиха разни странни машини, като прахосмукачка и пералня, за да си освободим време, което да ползваме за писане. Имам примери с различни книги, които, ако бяха написани от мъже, щяха да са съвсем различни. Може би авторите мъже щяха да са с по-безпардонно отношение към героите си, да имат склонност към повече анатомически подробности при описанието... Тактичността е по-присъща на жените, отколкото на мъжете. Дори и в писането.
Какви автори имат силно влияние върху теб?
Обичам Маркес, Фокнър... Намирам Людмила Петрушевская за най-силната съвременна руска писателка. Гузел Яхина, която написа „Зулейха отваря очи“, е много силна татарска писателка, която прочетох наскоро.
Познаваш ли творчеството на български автори?
Преди да дойда във Варна, се опитах да намеря на руски книгите на някои от писателите, поканени тук, за да има какво да си говоря с тях. За съжаление не открих никой съвременен български писател, преведен на руски. Много обидна ситуация!
От детството си спомням и една моя любима българска детска народна приказка. Когато съм разказвала за нея на познати българи, все са ми казвали, че няма такава! Казва се „Елен, Пелен и Самун Гьолен“. Това са трима братя, които били ужасно мързеливи и вечно стояли гладни, защото не работели. Те решили да изядат луната, защото мислели, че е от сирене и затова започнали да строят стълба, дълга до небето, с която да я стигнат (смее се). Как обичах тази приказка!
Върху какво работиш в момента, ако не е тайна?
В момента имам два ръкописа. Първият е документален - историята на една жена, която порази душата ми. Ще се постарая да я напиша много добре. Вторият ръкопис са смешни разкази за погребения. Смъртта е тъжна тема, но в нея има и много смях. Ако има вариант да погледнеш на тъжното по смешен начин, ще е много по-лесно да го приемеш. Със смях може малко да се утешиш. Всички се страхуват от смъртта, а всъщност смъртта е естествено продължение на живота и може да се посмееш с нея. Много ще се постарая за тези разкази и се надявам да се получат. Любимият ми филм се казва „Снегорин“. Един от героите в него режисира своето собствено погребение, защото иска да се види как ще изглежда отстрани. Седи и наблюдава, защото си е казал – „Аз като умра наистина, няма да мога да го видя това. Поне да го видя сега“. Това смешно отношение към смъртта много ми харесва.
Имаш много елегантно чувство за хумор. Възпитава ли се или е по рождение?
Мисля, че е национална черта (смее се). В моя град всички се шегуват и имат зверско, дори бих казала много черно чувство за хумор. Околните понякога се чудят как може да се шегуваме със сериозните теми от живота. Е, ето – можем! На нас просто ни е весело!
Една от героините в „Три ябълки паднаха от небето“ казва „В унинието няма Бог“. Къде е Бог за теб?
В съвестта на човек. Ако ти се стараеш да живееш по съвест, значи се държиш така, че Бог може и да не си спомни за теб. Бог си спомня за човека тогава, когато направи нещо лошо или попадне в трудна ситуации. Аз не ходя в църква често. Не е нужно да ходиш в църквата, за да си близо до Бог. С него може да говориш навсякъде. Аз всяка вечер, преди да заспя, изричам малка молитва. В нея казвам „Господи, благодаря ти за изминалия ден!“ Никак не е трудно да благодариш. А всеки ден за нас е урок.
