За себе си журналистката и писател Калина Паскалева признава, че е толкова сложен характер, че понякога едва сама се понася. С времето се е научила да прави компромиси, но никога с принципите си – те са напоклатими. Никакви заплахи и опасности не могат да я спрат да воюва за възтържествуването на справедливостта и за истината, която според нея ще спаси света. С новата си книга "Секретно" тя подема и друга важна мисия – да даде кураж на жените жертви на насилие. В работата си по своя трети роман, който идва след "Дневниците на една курва" и "7 смъртни гряха", авторката не само написва, но и изживява всяка от разказаните истински истории, които и до днес я държат здраво за гърлото.

Калина, какво ти коства в емоционален план да напишеш третата си книга "Секретно", засягайки трудната и наболяла тема за насилието над жени?
Десетки безсънни нощи, стотици телефонни разговори, ходене по полицейски управления, разпити, писане на обяснения и моето послание към обществото – това е "Секретно". Това е проектът, с който се гордея. Това е краят на моите разследвания. А в емоционален план - част от сърцето ми е в ръцете на всяка една от жертвите на насилие. По пътя към истината се сблъсках с много препятствия, бях обиждана, заплашвана и изолирана. Но усилията си заслужаваха. "Секретно" е лампата, която свети и се вижда отдалеч. Книгата има мисия - да даде кураж на жертвите, които не вярват, че могат да избягат и да се спасят. Никога не съм получавала толкова писма, колкото след пускането й на пазара.

Причината за написването на романа е, че самата ти си била жертва на тормоз. Какво те съхрани в този период от твоя живот и как съумя да продължиш напред?
Причината за написването на "Секретно" е, че истински се ядосах как преведохме Истанбулската конвенция, как група политици застанаха срещу нея и направиха невъзможното тя да не бъде приета и се гордеят с това. Превенцията срещу насилието е точно толкова важна, колкото и присъдата на извършителите на изнасилвания и убийства. Аз съм изключително силна и едва ли има нещо, което би могло да ме събори. Сама се съхраних, сама се вдигнах и сама изградих живота си. Сама плачех и сама се излекувах. Когато станах жертва на домашно насилие, тази тема беше по-срамна, отколкото е днес. Никой не искаше да се бърка в "семейни" скандали - сякаш жената е вечно виновна и трябва да бъде бита - ако няма сега конкретна причина, то в утрешния ден ще има.

Коя от действителните истории, разказани от теб, ти бе най-трудно да опишеш?
Всяка една беше трудна. Всяка една ме разплака. Всяка една ме стиска здраво за гърлото и днес. След всяка една сънувах кошмари и исках да крещя от ужас. Отворя ли книгата, сълзите се изливат отново.

Изцяло ли главната героиня Ина е твое литературно отражение?
В началото бях кръстила героинята Елена, за да избегна този въпрос. При последната редакция смених името с Ина, защото исках да съм максимално откровена, тъй като тази книга трябва да вдъхне кураж на насилените жени. Така ме нарича семейството ми - още от малка. Героинята не е стопроцентово мое копие, но в 70 процента от образа й съм аз. Къде и как се разминаваме знаят само най-близките ми, тъй като ме познават прекрасно. Може да минат години, преди да се разкрия изцяло пред някого, а може да го направя и в рамките на седмица - зависи какво почувствам. Сърцето ми е моят вечен пътеводител. В "Секретно" не е важно дали съм аз или не съм аз главната героиня, а посланието й. А то е, че трябва да отворим очите си за домашното насилие и да помогнем на всички онези жени, които не смеят да заспят от страх след поредния шамар.

Какво съветваш жените, които се свързват с теб за помощ?
Да говорят.

От години получаваш заплахи заради работата си и на разследващ журналист, но коя е била най-опасната?
Всяка заплаха е била опасна. Истината е, че на мен не ми пука, опирали са ми пистолет с думите, че ще ме стрелят в капачките преди десетина или повече години. И тогава оцелях. Хората, които имаха власт в ъндърграунда и извършваха чудовищни неща преди 10-15 години, вече са заключени или избити. Днес отново гледах по новините успешна акция срещу разпространение на дрога от ГДБОП. Неведнъж съм го казвала и пак ще го повторя - през последните години в България няма мафия, тя беше заличена. Това, което съм виждала преди по заведенията и улиците - изнасилвания, пистолети в главите, разчленени хора, ампутация на крак с резачка за дърво, стрелби, опити за убийства, чупене на пръсти - това е в историята. За жалост, обществото ни има много къса памет и сякаш е изтрило от съзнанието си в какъв кошмар живеехме преди. Разбирам, че на много хора им липсват лесните пари, изкарани с далавери, но днес пари се правят с акъл и образование, не с тарикатлък и селска хитрост. Ако преди 13 години си бях позволила да водя война с дилърите, трафикантите на хора и сводниците - може би щях да бъда открита в някой канал, но днес имам зад гърба си три книги, проследяващи прехода.

Как ти влияят тези вербални атаки?
Не ми е приятно да ме събудят в 4 през нощта по телефона и да ми повишава тон някой с едва завършен осми клас, но... сама съм си избрала професията, нали?

Някога рискувала ли си действително живота си в търсене на истината?
Миналото лято отидох на среща, на която се притеснявах ужасно много. Не знам дали съм си рискувала живота, но ръцете ми бяха изпотени през цялото време, а сърцето ми прескачаше. Бях много уплашена, но това, което исках да разбера, беше изключително важно за разследването, което направих след това.

От какво се страхуваш тогава?
Да не загубя хората, които обичам. От семейството ми останаха живи само баба ми и майка ми, с които живея разделена от 13 години.

Как реши да основеш своето сдружение "Вярвам в теб" и на колко хора си помогнала чрез него?
Миналата година помолих майка ми да основем сдружение, което да помага на деца със слухови увреждания. Тя освен адвокат е и детска учителка с 40-годишен стаж. Моите деца от СУУУС "Проф. д-р Дечо Денев", както обичам да ги наричам, са специалните деца на България. Гордея се с техните успехи, особено в спорта, защото тази година взеха медали от Европейското първенство по лека атлетика, станаха първи в Държавното по волейбол преди броени дни... Подготвям фотоакадемия и академия по фризьорство в училището, както и спортна зала.

С какви емоции те зарежда работата ти като редактор във "Фермата"?
Работя там от първия снимачен ден на първия сезон до днес. Три години бях в контролна зала, този сезон съм на терен и правя интервютата с участниците, така че техните емоции минават през мен. Често ми се е случвало да плача от вълнение. Обожавам работата си във "Фермата" и трите месеца, през които съм "заточена" на снимачната площадка и дългите нощи в монтажната, минават като един миг. За мен "Фермата" е най-доброто, най-истинското и образователно предаване. Промених се много благодарение на него. Водя по-здравословен и спокоен живот. Не изпитвам потребност да посещавам кафета и нощни заведения, преоткрих уединението в планината. Много пъти с колеги се е случвало сами да си правим закуска или вечеря - ей така на полеви условия. Във "Фермата" се учиш да споделяш всичко с другарчето - това важи както за участниците, така и за нас от екипа. Когато свършим снимките, се чувствам като ограбена - всичко ми липсва. Има няколко човека сред колегите ми, които са ми като семейство и доста често говоря с тях по телефона с часове, обсъждаме както снимачния процес, така и личните си преживявания. Един от колегите – тонрежисьор, ме нарича "Слънчице", друг от инженерния екип ми вика "Барби", като ме види облечена в розово, а според участниците съм "ледено студена". "Фермата" е магия – обединява, вдъхновява и ни връща към корените ни. Тя е онази глътка патриотизъм, от който имаме нужда.

Какво обичаш да правиш през свободното си време?
Работя постоянно - 24/7. Тази година надминах себе си и не отидох дори на почивка. От единия проект се метнах директно на снимачната площадка на "Фермата". За една година направих три документални филма. Дори на Великден не бях с близките си хора, защото летях за Кербала, Ирак. В чантата си винаги имам по някоя нова книга заради Литературния клуб, с който се занимавам. А вечер вкъщи съм на таблета и подготвям презентации или пиша.

Защо се определяш като цинична егоистка?
С времето се научих да правя компромиси, но принципите ми остават непоклатими. Толкова сложен характер съм, че на моменти сама не се понасям. За жалост езикът ми става все по-остър, не се интересувам дали причинявам болка - справедливостта винаги ме води. Откакто загубих дядо си преди няколко месеца от рак, теглих сериозна черта на приятелския си кръг. В онзи кошмарен момент до мен не бяха хората, които трябваше да бъдат. Удобно изчакаха почти да умра от болка, скрити и аз не знам къде. Това се случи малко преди Коледа и аз се сринах психически, обвинявах се и плачех денонощно, седмици наред. Никога не съм вярвала, че мога да изпадна в толкова черна дупка, не исках да ставам от леглото. Онези "близки" мои хора вече не означават нищо за мен. Бих ги нарекла нула, но те са под нея дори. Ето това ме прави цинична егоистка. Не забравям предателството.

Остава ли ти време за любов и вярваш ли в нея?
Ако не намирам време за любов, защо съм жива изобщо? Но личният ми живот е територия, в която не позволявам да се наднича дори.