Иво Аръков е млад, красив и талантлив. И е актьор - съвсем в началото на кариерата си. Филмовият му дебют скоро (от 25 октомври) ще бъде по киноекраните и се нарича „Кецове”. Освен това играе в няколко постановки - в „Сфумато”, Народен театър „Иван Вазов”, „Зад канала” и… пише поезия, свири на китара (и на пиано), и в момента си търси квартира, но това не е обява за запознанства. Разговорът ни не е точно „по учебник”. Но пък е искрен. Докато Иво с любопитна любознателност (възможно ли е и двете?!) разглежда албум със снимки на пейзажи…
- България е много хубава страна и е много особено това, че не можем да го оценим. –отбелязва той.
Нали не е нужно да сме официални?
Ти ще кажеш. Искаш ли да ти говоря неща тип „обичам да яздя слон!”?
Да! (смея се) Кажи ми по-добре защо ми беше толкова трудно да се вместя в графика ти, какво правиш?
Работя и си търся квартира… Това между другото много напомня на една от картините на Айвазовски. Той е руски художник и е вълшебен, защото ти пресъздава ето това (сочи ми снимка с морска вълна) едно към едно и то в огромни мащаби. Не съм ги виждал на живо, ако отида на негова изложба, сигурно ще остана там.
Кефиш ли се на изобразително изкуство?
Дааа… много. Всякакво изкуство обичам.
Разкажи ми за работата си - къде играеш в момента?
В „Сфумато” - „Хоровод на любовта” с реж. Антон Огинов, да продължавам ли, автор?
Както искаш…
...автор Шницлер. „Жената от миналото” с реж. Петър Денчев – към Пазарджикия театър, в „Младежки театър” - „Криминале 2D”, текстове на Иво Сиромахов, режисьор Мартин Каров, в Народния театър – „Козата или коя е Силвия”, режисьор Явор Гърдев, автор Едуард Олби, в „Зад канала” Лопе де вега…
Много роли…?
Те бяха даже повече преди да завърша НАТФИЗ.
Какво е за теб театърът?
Театърът според мен е всичко, повече от живот.
Имаш ли си афинитет към някакъв тип герои?
Не мисля. Нямам повече интерес към комедийните или пък към меланхоличните персонажи. По-скоро се стремя да разбирам всеки един, да го изследвам и този процес ми доставя много голямо удоволствие.
Сега предстои премиерата на „Кецове”, вие отдавна го снимахте…
Да, това е дългоочаквана премиера – снимахме го преди година и половина.
Каква беше атмосферата по време на снимките?
Мно-го хуба-во ми бе-ше! (театрално)
Разкажи ми някоя забавна случка от тогава?
Има много, ама те бяха толкова свързани с филма, че сигурно няма да звучат смешно, ако ги разкажа сега… Например ние непрекъснато изчезвахме. Бяхме толкова въвлечени в самия плаж и постоянно се налагаше да ни търсят къде сме. Филип Аврамов намери едно място на плажа, където имаше хума. Хума знаеш какво е, нали? (кимам) Намазахме се целите и свирихме на китара. Аз, Васил Драганов, Иван Москов, Филип Аврамов… През това време ни търсели за снимки, намериха ни, но дори не ни познаха... (смее се) Или пък - веднъж Иван Москов влезе в кадър, целият омазан в хума и попита Валери Йорданов „Абе, сив, тоя проблеми ли ти прави!?” (смее се).
Колко време снимахте общо?
Месец и половина. Четири седмици на море и две в София.
Какво научи там?
Доста често ми задават този въпрос и това е хубаво, може би трябва да се замисля повече. Учиш по нещо ново всеки ден и от всичко, но от „Кецове”… осъзнах, че можеш да обичаш по много начини. След като се увериш в това, разбираш, че да обичаш е най-смисленото нещо в живота. И то не любовта към определен човек, а към всичко. Защото всеки един има защо да съществува такъв, какъвто и да е. След като гледаш филма, ще разбереш защо ти казвам всички тези неща. Но аз лично заобичах още повече професията си.
Имаш ли някакви други кинопредложения?
Сега върви един проект с Коста Буров, но още не се знае кога, дали ще се снима… Предстоят неща.
Не ти ли си иска да се пробваш да се реализираш някъде в чужбина?
Работата си е работа. Ако има такава възможност, защо не?
Има ли режисьор, с когото искаш да работиш (само не ми казвай „с Фелини”)?
(смее се) Минал съм вече през това, за желания за работа с някои режисьори вече съм пораснал. Сигурно бих изреждал доста имена. Не знам дали някога Браян Де Палма би направил отново такъв филм като „Белязаният” или дали Дейвид Линч би повторил успеха си… Ларс Фон Триер има много интересни подходи към киното, малко е агресивен и това ми допада. Но Ал Пачино казва – „Понякога, когато актьорът се нуждае от пари, той играе в отвратителни филми. А понякога, когато иска да намери добър сценарий, му се налага да извади пари от собствения си джоб.” Аз съм сигурен, че той го е правил.
Ако ти предложат да играеш в ТВ сериал би ли приел?
Виж, сериали не съм гледал толкова. Би могло да се получи нещо интересно, ето виж например „Туийн Пийкс” на Дейвид Линч... 
Имаш ли любим български филм?
От старите ленти има доста добри, но ако говорим за съвременното кино… Много е странно - в някакъв много особен момент сме - не ни е позволено да грешим - всичко трябва да е съвършено, а имаме по 3-4 опита на година. Максимум. В Холивуд снимат поне по 6000. Това е наистина много и се прави, за да имат накрая 6-7 филма, които са наистина сполучливи.
Какво мислиш за предразсъдъците, които имаме, когато разберем, че ще излиза нов български филм? Как си ги обясняваш?
Ако преброим нашите филми и след това ги сравним с лентите, които са излезли във всички останали държави, ако видим колко от тях са дебюти, ако сравним на каква възраст са техните дебютанти и на каква са нашите, ако помислим за нашата държава, която по никакъв начин не обръща внимание на културата, ако сравним сумата, за която ние правим кино и качеството, което имаме после… ще разберем, че имаме много големи постижения. За нищо. Аз лично мисля, че всеки български филм заслужава малко уважение. Мен малко ме натъжава, че имаме толкова талантливи българи, а сме толкова малко и въпреки всичко това успяваме да се мразим един друг.
Ти самият имаш ли предразсъдъци?
Гледам да ги разпознавам и да се отървавам от тях. Предразсъдъците ограничават въображението. А на мен то ми е важно.
На какво свириш?
На пиано, на китара се научих впоследствие, докато бях в НАТФИЗ. Аз и сега си свиря, макар че съм самоук. Занимава ми се с това, но е сложно, защото…
… в България няма кой знае какъв пазар за музика по принцип.
Да. Мога да ти разкажа една случка. Един мой познат пратил в едно радио някаква песен, която е правил. Те директно го изхвърлили. Впоследствие той пратил парчето в Германия, от там го спуснали в същото това радио и те веднага го завъртяха в ефир. После го назначиха там и се оказа, че това, което идва при тях и е българско, дори не го слушат, просто го хвърлят в кофата. Никой не обръща никакво внимание на нашите неща, освен ако не са признати първо навън.
Е, в киното се поотпушват нещата…
Да, лека полека. Макар, че много се чудя защо трябва да оценяваме българските филми според външни, а не според наши критерии? Знаеш – първо са на фестивали в чужбина и после идват тук. Никой не ми отговори. Тук не обръщаме внимание на това, което всъщност сме и което всъщност можем. Ние като цяло не вярваме в собствените си възможности.
Да поговорим за теб - откъде идва фамилията ти - Аръков?
Българска е, изследвах я. Идва от Калофер, Карлово, там някъде. Всъщност пра-пра дядо ми е отглеждал рози, правил е розово масло и т.н. И са били съседи на Христо Ботев. Всъщност пра-пра баба ми, която е била непрекъснато в къщата на Ботеви, е настояла да кръстят бебето Христо, защото… е имало защо. Не знам доколко е истина, това ми го разказа дядо ми, който го е чул от пра-пра дядо ми. И те са били… сега там има някакъв хотел. Има иначе много Аръкови, но не знам дали имаме нещо общо… Те ще се обадят (смее се).
Близките ти гордеят ли се с теб?
Те изобщо не знаят какво се случва с мен. И приятелите ми от Белослав също – когато им казах, че ще снимам филм, че работя в Народния театър и те бяха… еми, супер, как си иначе?
Хаха, „какво работиш”?
(смее се) „Да, а ти какво работиш всъщност?” Нищо… докато не разлепиха по автобуси някакви рекламни неща и започнаха „Еееее, бее…!. Но това е пример, че никой няма идея какво е театър в България. За хората това е нищо.
Понеже сме женски сайт…
Да говорим пикантерии? Аз съм влюб-чив!
Не жълт, а женски. Например – кажи ми стихотворение?
Имам много любими, но сега не мога да цитирам, просто много неща съм правил през деня и всичко си е останало на съхранение някъде в компютъра.
Ако те накарам да направиш челна стойка, хич няма да стане, защото няма как да го опиша…
Да „той не можа да каже стихотворение, затова направи челна стойка.” (смее се).
Ако трябва да опишеш с една дума жената?
С една дума да я опиша?! Жената е… Всичко? Жената е много неща. Ако една жена открие за себе си какво е, което е много голяма рядкост, но въпреки това е възможно, тя наистина ще разбере, че е всичко.
Аз съм съгласна с теб.
Знам, че си съгласна (смее се).
Остава ли ти време за забавления?
Аз никога не скучая.
А как си почиваш?
Страшен работохолик съм и ми е много трудно да почивам. Тоест, когато седна да си почивам, винаги мисля за работа – „какво мога да направя”. Гледам винаги да свърша нещо смислено през деня.
Каква музика слушаш?
Изследовател съм в това отношение, търся си неща, които да ми харесват. Наскоро даже разбрах, че Джейми Уун идва в България. Забелязах го още преди две години, когато никой у нас не го знаеше. Много го харесах и бях сигурен, че ще му се случат нещата. Първото му парче е „Wayfaring Stranger”, което спечели конкурс на BBC…
Не, друго беше първо…
Да, имам предвид официално, иначе сигурно говориш за „Missing Person” – „wanna be a missing person, wanna be a better version” (пее). Ама тогава си казах, че е много готино, че никой не го знае и как, когато целият свят разбере колко е як всъщност, ще се промени и няма да бъде вече същият.
Да, напълнял е…
(смее се) Tой наистина беше специален. Просто в тоя бранш, в тоя бизнес, популяризирането налага някакви неща, налага намесата на някакви химии в музиката... Но нищо, сега си намерих един друг… много приятен музикант, който си прави всичко сам.
Какво те притеснява?
Единствено това нещата, които казвам, да не бъдат разтълкувани неправилно.
За финал - сега си на старта, но звучиш така все едно супер много неща са ти се случили…
В театъра да, там ми се случват. Имам предложения, но наистина съм още само в началото и мога да говоря от позицията на едно амбициозно момче, което е влюбено в професията си и иска да се развива в нея. И това е всичко.
