Гергана Стоянова е Гласът, който звучи отвсякъде – като включим навигацията в автомобила, или влезем в голям хипермаркет, или се разположим пред телевизора, за да гледаме любими филми и сериали. Тя е театрална, филмова, телевизионна и озвучаваща актриса, майка на две вече пораснали деца – Яна и Боян. Но каква майка е?
Гери, каква майка си ти?
Едва ли има жена, която може да даде един отговор на този въпрос. Като майка, родила на 30 години първото си дете и на 34 г. – второто, съм минала през всички нюанси на майчинството – от това да си казвам: „Твърде късно родих, а после – твърде рано, не съм готова”, до това: „Явно аз съм най-лошата майка на света! След което: Ооо, абе доста добре съм ги възпитала, виж какви прекрасни деца станаха!” И пак в същите съмнения се хвърлям след седмица... По-скоро си мисля, че съм от тези, които се опитват да бъдат прилежни във възпитанието! Защото за първи път в живота си съм майка и нямам право на поправителен (усмихва се).
А кога ти „светна лампичката”, че вече си майка, със сигурност не е в момента на раждането на първото дете?
Моята майка преди години ми казваше: „Когато има храна на масата, която вие, двете, със сестра ти обичате, вярваш ли ми, че на мен наистина не ми се яде?” Случи се същото и с мен. Когато сготвя нещо за децата ми и те много го харесват, така ме стяга гърлото от щастие... Казвам си – ето, това е моментът! Случи се и с мен! Освен това когато поискат помош или съвет от мен – като от майка. Всъщност ТЕ ми дават увереността, че съм успяла в тази роля. А когато се случва децата ми да ми дадат мъдри съвети в трудна за мен ситуация, си казвам: „Те са прекрасни, по-мъдри от мен и аз просто трябва да започна да ги слушам ежедневно!”
Какво научи от своята майка?
Майка ми е сред хората с най-огнена енергия, когото познавам. Тя има енергия да преобърне земята. Никога не съм я виждала да изпада в меланхолия, да се отчайва или да не търси изход в безизходна ситуация. Тя никога не губи време в самосъжаление и не се оплаква. Когато майка ми влезе в стаята, лампите започват да светят по-силно (очите й се пълнят със сълзи)... Когато я няма вкъщи – била е на работа... или все едно къде, усещането е такова, все едно всички врати на къщата са отворени и отвсякъде духа. И когато влезе вкъщи, тутакси къщата ни се превръща в дом.
Говориш ли със сестра си за майчинството и за децата ви?
Много често със сестра ми сме били на различни полюси по отношение на това как да поддържаме, да отглеждаме и да помагаме на децата си. В началните ученически години често тя стоеше часове наред с нейната дъщеря, за да я подготвя за училище за следващия ден. Нещо, което аз не съм правила с моите деца. Опитвала съм се да им помагам, но поради времето, което при мен е по-оскъдно, не съм успявала. И донякъде съм се чувствала виновна затова. Но пък не мога да кажа чий метод е по-правилен – моят или на сестра ми. Факт е, че и нейното дете и моите две се превърнаха в изключително ученолюбиви, порснали ученици и студенти и много умни същества.
Да, всеки родител има свой маниер във възпитанието на децата!
Да и точно затова не бих учила никоя жена каква майка да бъде. Имам приятелка, която отстрани винаги ми е изглеждала неблагонадежден родител. Та тя не можеше за себе си да се грижи, какво остава за друг. Не можех да си представя какво би се случило, ако роди дете! Е, детето й вече е на 10 години. През това време наблюдавам една от най-интересните и нестандартни майки на света. Толкова съм очарована от това, което виждам, че ако се заснеме филм по тяхната история, той би жънал успехи по екраните в целия свят! И двамата са като съчинени от писател, но в същото време успешни майка и син.Така че, всичко е възможно, когато една майка обича детето си! Мога да кажа кои са най-ненормалните неща, които съм правила като майка: Случвало ми се е в голямо задръстване на бул. „България”, закъснявам да взема Яна от детска градина, в същото време Боян пищи на задната седалка, защото е гладен, взимам якето си, нагъвам го, слагам детето в скута си, навивам си ризата и започвам да го кърмя, докато карам с 5 км в час. Разбира се, никой и никога не трябва да прави това! Но когато трябва да спася дерящо се от рев бебе, няма какво друго да направя... И който, и колкото да ме съди – бебето беше нахранено, а другото дете взех от детската градина с 40-минутно закъснение (усмихва се).
Иначе и двете ми деца са „влачени” с мен по студиата, където трябваше да озвучавам. Винаги си носеха ранички с натъпкани набързо неща от детската стая. Яна казваше: „Тук ми е ценността!” Защото там бяха струпани най-ценните им вещи – играчки, листчета, топчета, сглобяеми човеци... всякакви дребни „съкровища”. Тъй като не знаеха колко време ще трябва да стоят с мен на работа или да ги возя в колата. Бяха готови във всеки миг да бъдат оставени на собственото им въображение за забавления. Знаеха, че когато мама е на работа, те трябва да съумяват да са интересни сами на себе си. Но това ги направи много комуникативни, много спокойни. Така усвоиха умението да слушат и да наблюдават. Нещо изключително полезно за трупането на опит и мъдрост. Като бонус усвоиха и лесната комуникация с непознати. В резултат синът ми може да рисува с часове в стаята, без да има включено радио или телевизор. Той сега учи в Националното училище за изящни изкуства в столицата. Дъщеря ми също умее с часове да се занимава в стаята си. И на тримата ни е интересно сами със себе си.
А сега, когато Яна и Боян са вече големи, какво чуваш от тях, което гали егото ти и те прави истински щастлива майка?
За едно тв предаване се наложи да вземат интервю на Яна (Яна продължава образованието си в Единбург, б. а.) и тогава чух от нея думите: „Мама винаги ни е показвала, че е много силна и че винаги можем да разчитаме на нея, независимо дали води събитие, или озвучава филм, дали кара кола на някъде и закъснява! Тя непрекъснато учи нови неща, ходи на курсове и продължава да се обучава. И аз си казвам – щом мама може, мога и аз!” Аз съм правила това, не за да се докажа колко силна и всеможеща майка съм, а за да им покажа, че възможностите ни нямат лимит. И това докъде ще стигнеш – зависи от твоята воля за усъвършенстване. Когато поемат пътя си, сами избират посоката. Но аз винаги съм на крачка зад тях, готова да подам ръка.
