Запознах се с Ася по неволя. След раждането на моите момичета имах проблеми с кърменето. Направо си беше мъка голяма. Но от нея ме избави тя! Ася Демирева е международно сертифициран консултант по кърмене, майка на две деца и две кучета (тук бройката варира, ако има как, Ася би прибрала всички бездомни кучета по света, шегувам се, но някъде там е и истината), умее да борави с думите по един невероятно красив начин, вероятно защото е един невероятно красив човек с огромно сърце. Затова я поканих да участва в темата ни през май - 24 жени с кауза.
Когато чуя думата кауза, неизбежно се сещам за теб. Първо, защото съдбата бе така благосклонна да ни срещне, и второ, защото ти безспорно си една от най-обичаните и търсени персони, които познавам. Затова темата ни през май някак ще е пуста без теб. И все пак - кърменето ли е твоята кауза?
Я, че интересен въпрос (усмихва се). Така директно зададен ме хвърли в дълбокото. Първата ми мисъл беше – Не. Бебетата са моята кауза. После обаче си представих какво всъщност правя и ... Майките са моята кауза. Обаче не мога да пропусна и бащите, които напоследък са все по-подкрепящи и истински партньори в това приключение, наречено „родителство“. Та можем да го обобщим – чрез кърмене към щастливи бебета, спокойни майки и влюбени татковци. Ей това ми е каузата!
Кога всъщност откри тази своя „слабост“ и кога тя се превърна в твоя професия?
Аз трябва да си призная, че винаги съм обичала да раздавам съвети (или казано по нашенски - акъл). Кърменето първо беше моя лична битка. Защото майка ми ме е кърмила 10 дни, защото свекърва ми също не е кърмила много... Абе приех го като моя начин да докажа, че съм майка та дрънкам! Още през бременността ми започна голямото четене и трупане на все повече информация. След това се оказа, че дъщеря ми е с тежка алергия към белтъка на кравето мляко и кърмата стана наистина основна храна за дълго време... После нова порция много четене за алергичните състояния, наследствеността и кърменето. След което животът или Съдбата ни срещнаха с д-р Анета Попиванова и всичко се разви като в приказка – тя се съгласи да ни обучава по една програма на Уницеф, след което бавно и полека задълбочихме обучението, започнахме да трупаме все повече опит и знания и да правим дни на отворените врати в кабинета, който Уницеф бяха оборудвали в СБАЛАГ Майчин дом – София... Последва сертифицирането ми към Международния борд на консултантите по лактация, което донесе абревиатурата IBCLC след името ми и колелото се завъртя. Вече 13 години съм консултант по кърмене. И имам най-прекрасната работа на света.
Модерната майка по-скоро иска да кърми или по-скоро не – какви са твоите впечатления и наблюдения?
Модерната майка сигурно иска да не излиза от спортната зала, да се облича според последните тенденции и децата ѝ да са за украса. Всъщност, шегувам се. Съвременната жена е изправена пред количества избори в различните роли, които битието ѝ определя. Аз срещам всякакви жени – от такива, за които външният вид е без значение до такива, за които той е много важен. Само че като родят, фокусът им се измества. На всички типове жени (смее се)
Хванах се за думата „модерна“ и затова си позволих да завъртя разговора към визията. Не за друго, а защото хората робуваме на клишета – че ако една жена е поддържана, тя непременно няма да се справя добре с майчинството или ако не е поддържана, ще има проблеми в семейството...
Всъщност консултирам не малко жени с импланти, които кърмят без никакви проблеми
Консултирам активни спортистки, които влизат във форма буквално няколко месеца след раждането. Консултирам жени, които минават през ада на хормоналните проблеми, недостигът на мляко или трудното поставяне на гърда, но се справят по техния начин, защото са решили, че няма да се отказват...
Чисто процентно кърмените бебета в България не се увеличават. Но моята работа нараства, защото все повече жени разбират, че могат да получат професионална помощ и подкрепа. Така че аз не мога да дам обективен отговор на този въпрос. Мога да кажа така – съвременната жена и майка има достъп до колосално количество информация. Само от нея зависи дали ще я използва така, че да намери своята златна среда или ще се затрупа и ще се лута непрестанно чие мнение да последва и кой е верният отговор. Като цяло жените искат да хранят естествено децата си. Просто не са подготвени, че това е процес, който може да е съпроводен с доста перипетии и не винаги търсят помощ навреме. А, нека си признаем, ние все още вярваме на митовете за хранителната и нехранителната кърма (няма нехранителна кърма), за храненето на поискване, за дългата нощна пауза... Добрата новина за съвременната жена е, че има към кого да се обърне.
Какво би казала на жена, която категорично отказва да опита?
О, отдавна съм приела да не казвам нищо. Дори при последния сблъсък с такава ситуация, излязох, за да не създавам излишно напрежение и за нея, и за себе си. Просто ми е мъчно, че никой не дава шанс на бебето да каже какво то би избрало в този случай. Защото бебето никога не би посегнало към шишето с мляко за кърмачета.
Правото на избор на майката е това, което ме гнети. Защото никой не говори за правото на избор на новия живот. Но ако една жена иска да спре да кърми – бих я подкрепила. Ако иска да релактира – също бих я подкрепила. За незапочването ...съм безмълвна. Нямам силите да променям света. Използвам ги само, за да помагам на онези, които искат. Внимавам да не хабя ресурс за онези, които така или иначе няма да чуят нищо или ще интерпретират чутото в подкрепа на личната си гледна точка.
Ти си и човек на словото. Боравиш много умело с думите, пишеш с болезнена чувствителност за света около теб и си в основата на проекта „Душа на непознат“. Разкажи за срещите, които организираш...
Ехааааа, това не го очаквах. „Душата“ е мястото, на което релаксирам. Това е събитие за словото във всичките му измерения. Дори мълчанието. Започна като идея за „Open mic night“ (честно, не знам как се превежда това на български, за да звучи добре) и всеки автор имаше право на 3 минути, в които да изрази себе си. Впоследствие се разви в събитие, на което се събираме различни хора, с разнообразни интереси и професии, четем собствено творчество или разсъждаваме над злободневни теми... Говорим за любовта, за отношенията между мъжете и жените, за децата и трудностите ни като родители и човеци... За всичко, което се случва в живота. Организираме го веднъж в месеца. В четвъртък. И ни е като остров, към който се приобщават все повече хора, не корабокрушенци (смее се).
Какво ти носят такива срещи?
Усещането, че мога да говоря и за други неща, освен за бебета, наакано и хранене (много се смее тук). Човеците имаме нужда да се откъснем от поприщата си и да се уверим, че ни бива и в друго. Или не ни бива, но пък ни е интересно. И, тъй като не се справям с плуването така, както се справям с думите, не ходя на басейн, а на разпивка с раздумка. Да обсъдиш книга, да чуеш автор, да потънеш в нечие мнение – това те вади от твоя свят и ти дава гледни точки. А няма по-голямо богатство от хорските гледни точки. Точно това е животът.
Можеш ли да посочиш жени, които те вдъхновяват с каузите си, с живота си като цяло?
Български жени, нали? Д-р Бояна Петкова, която е най-... Не, няма да редя похвално слово за нея, защото ще трябва да напиша книга. Но тя е човек с толкова достойнства и с такива каузи, пред които буквално замлъквам, притихвам и ...благоговея.
Надежда Цекулова – журналист и приятел. Човек на годината за 2016-а според БХК и един от най-истинските професионалисти, които познавам. Стои зад безброй каузи, свързани основно с бебетата и майките в тази наша държава и е от онези жени, на които бих искала да приличам като порасна (нищо, че е по-малка от мен).
Милена Златкова от радио „Витоша“ (позната като Милена от „Тройка на разсъмване“), която е туптящото сърце на кампанията „Повече българчета за България“ и, на която също бих искала да приличам (в онзи живот, в който ще се родя Козирог като нея).
Ще ни запишеш ли едно кратко послание по повод 24 май – стих, цитат, няма значение...
Ще си позволя да дам кратък цитат от едно мое любимо произведение – поемата „Феникс“ на Иван Радоев
„Преди милиони години...
Когато началото беше избягало от себе си. И пътят не водеше за никъде. И нямаше още нито спомен, нито мечта. И не бяха измерени разстоянията, студеното и топлото, времето и ъглите. Когато нещата ги нямаше. Когато още нямаше растения и животни, мъже и жени... в моето село живееха само думи.
Те още не се търсеха помежду си, не се влюбваха, не умираха, не се прегръщаха и не се убиваха, не цъфтяха и не увяхваха, не летяха и не потъваха.
Те танцуваха. Всяка за себе си. И всички заедно.
Никоя не беше се съюзила в друга срещу някого.
Никоя не беше забила нож в гърба на друга. Дума, която означаваше „нож“, имаше, но нож още нямаше. Дори за думата „хляб“, думата „нож“ не означаваше нищо…
Думите не правеха нищо. Те танцуваха.
Един ден в тая първична хармония на хаоса, в която още нямаше дела, а само знаци, се извърши съвсем случайно първото действие.
Думата „лю“, която значеше „пчела“, кацна върху тънката думичка „бов“, която беше знакът на тичинката. Думата „свобода“ първа обърна внимание на тази случайност:
“- Гледайте, гледайте! Любов!“
Ето това е в основата на моята работа – моментът в който думичката „лю“ кацне върху думичката „бов“ и аз имам честта и удоволствието да люлея тази човешка любов в ръцете си за кратко. За което винаги, винаги благодаря на родителите.
