Рубриката „Спасените“ на Кристина Газиева в предаването „120 минути“ е мястото за добри новини, вдъхновяващи истории и случките, които остават извън фокуса на всекидневието.
Във филмите си Кристина разказва за хора и ситуации, които стискат за гърлото и те карат да забравиш за своите незначителни проблеми.
Прочетете какво каза тя пред в. „Всичко за семейството“ за участието си в книгата "Хората, които променят България", как подбира историите, които разказва, и каква е визията ѝ за успех:
- Как прие новината, че си включена в тази книга?
- Признание е, със сигурност. Познавам автора Даниел Пенев от доста отдавна, той беше стажант в bTV. Радвам се, че има хора, които се развиват в желаната от тях сфера. Издаде вече една книга "Хората, които променят България". Обади ми се, че готви втора част и иска да присъствам в нея с моята история. По-скоро с работата, която върша в bTV. Мисля, че не толкова аз променям България, а историите, които разказвам. Героите ми променят България по един или друг начин. Радвам се, че намират място и в друго пространство освен в телевизията.
- Кой е твоят вътрешен критерий коя история заслужава да бъде разказана?
- Когато моето лично усещане е, че тази история е прекрачила границите на възможното и нормалното. Тя заслужава да бъде разказана, защото показва, че няма граници. Една от последните истории беше за бебенце, оперирано още в утробата на майка си. Звучи илюзорно за хората, които не са толкова запознати с медицината. И си даваш сметка, че това трябва да бъде чуто заради всички онези жени, които имат такъв проблем. Да знаят, че винаги има изход, възможност и вариант за спасение.
- Как се намерихте с рубриката "Спасените"?
- Идеята беше на тогавашния главен редактор Валя Гиздарска и тогавашния продуцент на" 120 минути" Марта Евтимова. Те ми предложиха да я правя. Въобще не се замислих, защото си знаех, че това е моето. Една от малкото истории, при които прекъснах интервюто, защото се разплаках и се поддадох на емоциите, беше през тази година. Тя се оказа най-споделяната и гледаната. За един турски детски хирург е - д-р Ербу Кескин. Всичко тръгна от снимка, на която той лежи на маса, опакован преди операция, и си прави селфи с 5-годишния си пациент. Видях я в интернет и стигнах до човека. Отидохме в Истанбул, започна интервюто. Мислех, че всичко ще се върти около това как успокоява малките си пациенти. Тогава дойде другата история как той 10 часа ръчно обдишвал бебе през 1982 г. Нямало още име, само фамилията Демир. Всички го наричали Демир бебек. То оздравява и години по-късно д-р Кескин получава покана за сватба. Вижда непознати имена, но вътре имало бележка: "Чичо Кескин, вие бяхте до мен в най-трудните моменти от моя живот, искам да бъдете да мен и в най-щастливите. С обич, Демировото бебе." В този момент бях до тук, разплаках се. Това дава надеждата, че някак си спасението и доброто рано или късно се връщат като бумеранг при теб. Радвам се, че се срещам с хора, които живеят в кауза. Всеки от тях гори в това, което прави. Малко или много променя света около себе си.
- Това ли е основната ти работа в момента?
- Освен "Спасените" правя и рубриката "Заедно в час". Така се получи, че в нея се насочихме повече към неделните училища извън граница. Това също са уроци, не си вярвал, че може да има такива хора. Една от последните истории е за учителката Бойка Темелкова. Преподава в началното училище в Гоце Делчев от понеделник до петък, събота сутринта пали колата и заминава в Драма в неделното училище. Казва, че хаби единия си почивен ден, но това е нейният избор и тя е щастлива от него. Наистина чудесни истории има и в тази рубрика. Това търся. Вече съм избрала тази ниша и мисля, че е важна. Освен това имам и редакторска работа - намиране на гости, писане на въпроси, по-комплексна работа за подготовката на едно предаване заедно с продуцента Анна Тодорова.
- Още едно доказателство как зрителите не сме наясно колко много работа вършите.
- Да, така е. Винаги трябва да си в крак със събитията, с актуалните теми, за да можеш да избереш и да поканиш подходящите гости. "120 минути" в края на седмицата трябва да бъде най-качественото, сбито и представено на висота нейно обобщение. Разбира се, избягваме всичко да е политика, защото не всичко е политика. С чудесни колеги работя. Както каза една друга моя героиня, директор на столично училище, нищо не е на всяка цена, само животът е на всяка цена. В "120 минути" сме успели да стигнем до този извод. Особено в първите години, в нашата професия сме склонни да е на всяка цена.
- Мислила ли си да издадеш историите, които разказваш, в книга?
- Моят колега Борислав Лазаров минава всеки ден покрай моето бюро и ми казва "Криси, книга!". Още не съм на този етап. Но ако напиша книга, със сигурност ще му благодаря, че толкова често ми подхвърля тази идея. Толкова много уроци има в тези истории. Имаше един американец, роден с половин тяло. Минал през домове, приемни семейства, изключително проблемно дете. Чак когато срещнал осиновителката си, която го обичала като майка, взел живота си в ръце. Сега е професионален спортист, с рекорд на Гинес за най-бързо бягащия човек на две ръце. Дал си сметка, че липсата на обич била причината да е проблемно дете. Дори този малък фрагмент ти дава урок кое е важно.
- Кои бяха учителите ти в професията?
- В началото, когато бях стажант, много се възхищавах на Кристина Баксанова, която сега е ръководител на международната ни редакция. Тогава беше здравен репортер, аз винаги съм имала афинитет към здравните теми. Мария Савкова беше другият ми еталон как да разказвам една история. Харесвах тяхното толкова обрано немско поведение. За мен това винаги е бил по-правилният начин да се изградиш като журналист, а не с нахалство и агресия. Много са хората, които са ме изградили. Антон Хекимян винаги ме е озадачавал как никога не казва, че е изморен. Той е един от най-добрите разказвачи на човешки истории, тръгнаха от него. Светослав Иванов, когото изключително много уважавам, всеки ден ме учи на нещо ново. В журналистиката не може да кажеш, че си се научил и си готов. Всеки ден надграждаш. Всеки ден учиш и от хората, на които не искаш да приличаш.
- Как си почиваш най-добре?
- С приятели, много социален човек съм. Обичам да съм винаги в компания, с най-близките ми приятели. В един момент те стават 4-5 най-близки, с които споделяш всичко. Например Мария Ванкова е един от най-близките ми хора. Мария Савкова също, но сега гледа близнаците си и е по-трудно да се виждаме често.
- Явно са възможни приятелства с колеги.
- Абсолютно. При нас няма завист, просто се радваме на успехите на другия. Това е нещото, което ни сплотява. Кристина Баксанова също. Била е в пика на кариерата си, а винаги ми е помагала. За мен това е толкова ценно, така познавам моите хората.
- Какво е успех за теб?
- Да си щастлив дори с малките си успехи. Успех е, че лекарите ме избраха да водя награждаването за лекар на годината. Да си щастлив от това, което правиш. Успех е да знаеш, че си ценен и има причина да си на тази земя. Че ти с твоето кратко съществуване по някакъв начин си променил хората около теб.
Цялото интервю прочетете в последния брой на в. „Всичко за семейството“.
