Влизаме в сезона на маскарадите и карнавалните шествия по света. Цялата тази дандания и шумотевица, вълнения и жажда за забавления, породиха у мен някои мисли и разсъждения...
Днес по традиция се счита, че маската служи за прикритие на лицето зад маската и на душата зад лицето. Виждането на живота като театър, в който си длъжен да играеш роля и да носиш съответната маска е може би едно от най-разпространените. Затова и често се случва в даден момент да надникнем под маските на хора, които сме познавали от години и да останем
ужасени... или очаровани...
Например, в екстремна обстановка под маската на студенина, равнодушие, дори жестокост, наложена от страх да не бъдат уязвени и наранени, откриваме чувствителни, нежни, добри същества. И обратното. Липсата на съвест, коравосърдечието, егоизмът нерядко се крият под най-благовидни маски. Великият майстор – разказвач Оскар Уайлд прекрасно илюстрира именно това, извайвайки до съвършенство образа на "Добрият приятел" в едноименния си разказ.
Понякога сами решаваме да сложим една или друга маска, но в повечето ситуации под принудата на криворазбрани обществени порядки. Слагайки ги, ние се обезличаваме, ставайки анонимни актьори на някакъв измислен не от нас сценарий.
В описаното отношение към маската и театъра на живота всъщност е заложен стремежът да представиш нещо друго, прикривайки добре собствената си същност. Може би това е и най-разпространеното мислене за отношението човек – маска и маска – житейска роля. Това е и една сравнително млада традиция, наченала се в театъра на Древна Елада; преминала през спектаклите на Католическата църква; през маскените балове и карнавалните шествия в Западна Европа; за да достигне кулминация в пищната вакханалия на карнавалите в Рио.
Продължава >>
Другата, много по-древна традиция, е тази, която никога не е свързвала маската с криене на лицето
Съответно не е предполагала и извън театъра (или карнавала) да слагаме чужди маски и да се представяме за нещо друго. Това житейско схващане е сътворило и едни от най-древните маски – погребалните маски в Древен Египет, които се стремят със съвършена точност да повторят прототипа (иначе идеалната Ка не би могла да открие своя носител).
Несъмнено гримът, украшенията, облеклото –
всичко това, считано днес за маскиране, криене на недостатъци и пр. също се е схващало по коренно различен начин в древния свят извън Елада и в средновековния свят извън Западна Европа. Дегизировката на фараона (който не само се прави на бог, но е и бог); ежечасното преобличане на китайския император (символ на постоянните промени), дори и по-късно, на европейска земя, ритуалът византийският василевс в четвъртъка на Страстната седмица да мие краката на константинополските просяци пред храма Св. София (така той е доказвал същността си на раб божий, стремящ се да следва завета на Христа) – всичко това е не опит да скриваш лицето си, а обратно – да го откриваш.
Нима и в наши дни жестът, тъканта на дрехата, пръстенът на ръката, извивките на окото, тенът на лицето не са проява именно на този изконен стремеж да изявиш себе си, да се представиш такъв какъвто си или искаш да си?
Начинът на обличане, татуировките, дори маниерите са нарочен израз на дадена вътрешна нагласа, убеждения, манталитет, на изповядвани идеи и житейска философия.
