На 6 март 2012 г. се навършиха 85 години от рождението на Габриел Гарсия Маркес. Няма как да се въздържа и да не отдам дължимата почит и уважение към неговото великолепно, любимо на няколко поколения творчество.
Харесвам Маркес. Онова може би, което прави Маркес уникален, е върховното му постижение в изкуството да се разказва. Да се разказва по начин, комбинирал в себе си с ненадминато майсторство всички диаметрално противоположни тенденции в европейската и в американската литература от първата половина на 20 век както по отношение на формата, така и по отношение на съдържанието: широк или тесен обхват на действието по време; педантично спазване на достоверността и дръзко използване на условността; изобилие от публицистични или философски отстъпления; стремително развитие на действието и крайна мудност; наситеност на повествованието със събития и тяхното пълно отсъствие.
Епохата, в която живее и твори Маркес, войните, диктатурите и произтичащите от тях мизерия и глад, невежество и отчаяние, но и бунтарство и непримиримост попадат в самата сърцевина на творческото му полезрение. Затова и такива екзистенциални явления като самотата и отчуждението няма как да не бъдат застъпени като основни идейни мотиви в произведенията му. Маркес неведнъж е повтарял, че в страна като Колумбия един човек на изкуството, било то писател, поет или художник от която и да било част на Латинска Америка, не може да остане безучастен към политическите събития, защото именно властта там се оказва онази сила, спъваща десетилетия наред развитието на латиноамериканските държави.
В книгите му говори сякаш самият Живот. Образите на неговите герои са толкова потресаващи, толкова провокиращи, толкова реални и същевременно така омайващи! Те са надарени с виталността не само на една епоха с нейното време и събития, но са успели да съхранят в себе си и онзи усет към вечното и непреходното, така необходимо за днешното размирно и забързано към нищото време.
Именно темата за безвремието, сляло в себе си минало, настояще и бъдеще, лъха от всяка една страница на неговите творби. Безвремие, в което несъвършенствата в едно човешко общество; където едни са презадоволени от материални блага, а други тънат в блатото на мизерията, са сред вечните екзистенциални въпроси за търсене на смисъла на лишеното ни от справедливост битие. Битие, в което предразсъдъци, расова дискриминация и духовна апатия са властвали винаги, има ги и до днес.
Макар и с цената на изстрадана болка, заблуда или истина обаче, винаги накрая героите на Маркес като в стара гръцка трагедия стигат до прозрението и мъдростта на живота. В "Сто години самота” например, героите се оказват пленници на един затворен кръг, в който всеки живее в свой собствен свят сам със себе си, затънал в мрака на отчаянието, на потискани надежди, на несбъднати мечти. Сто години, в които няколко поколения от един род се сменят, оставайки такива, каквито са били винаги.
След този сякаш безкраен низ от трагедии, изгубени илюзии и прогниващи чувства, най-накрая обаче, идва моментът на просветлението, на изкуплението, а оттам – и на спасението от затворения кръговрат, на който е прокълнат родът Буендия. Като че ли Маркес е до край решен да открие някакъв смисъл в несъвършените проявления на битието. За писателя животът е изпит, който човек трябва да премине, за да бъде достоен за по-доброто, което винаги предстои. В тази връзка читателите на "Хроника на една предизвестена смърт” може би ще си спомнят онзи романтично-трагичен образ на Анхела, надмогнала оковите на едно тънещо в невежество и предразсъдъци общество, за нейната напомръкваща вяра в доброто и любовта.
