Серина Уилямс е една от най-ярките звезди на тениса, печелила титли от всички големи турнири, а съвсем наскоро премина и границата от 300 седмици като №1 в световната ранглиста.
В автобиографичната книга „Пътят към победата” (Locus Publishing, 284 стр., 17 лв.) тя описва необикновения си живот. Освен за важните мачове Серина Уилямс разказва и за спонсорите си, модната си линия за спортни облекла и романтичните си преживявания.
В този откъс тенисистката разказва за най-голямото си любовно разочарование.
...Излизах с мъж, когото ще нарека Еди-Кой Си. Защо ли? Една моя приятелка ми каза, че най-добрият начин да преодолееш неприятна раздяла с гадже е да не изричаш името му. Така и ще направя тук.
(...)
Трябваше по-рано да видя, че този мъж не е за мен. Признаците бяха налице. Дори запознанството ни бе истинско клише: срещнахме се на снимки за ESPN, след което той се обадил на агентката ми и я помолил да ми даде номера му, за да му звънна, ако искам да се видим. Ако един мъж се интересува от теб, той няма да те покани да излезете по този начин, но аз не го осъзнавах. Обадих му се. Като пълна идиотка. И до днес не знам защо. Предполагам, от скука. Стори ми се сладък. Исках просто да си поговоря с някого. Аз бях едва на деветнайсет години, тъй че нищо не разбирах. Не ме привличаше кой знае колко, защото по принцип не си падах по сладки момчета. Привличаше ме силата – за мен това е привлекателно. Но Еди-Кой Си бе професионален футболист, тъй че освен сладък бе и силен. Не знам защо, но му се обадих. Той не вдигна, но се обади малко по-късно и каза:
– Здравей, обажда се Еди-Кой Си.
– Здрасти.
– Много се радвам, че се запознахме онзи ден. Излъчваш позитивна енергия.
– Благодаря.
Разговорът не бе много романтичен, но продължихме да си говорим. Той рече:
– Ако идваш във Вашингтон, може да се видим. Искам да те опозная по-добре. Надявам се, че и ти искаш същото.
По една случайност няколко седмици по-късно бях във Вашингтон на гости на Иша. Обадих се на Еди-Кой Си и му казах, че съм в града. Излязохме на обяд. Говорихме си. Обещахме си да се видим пак. И се видяхме. През следващите няколко месеца се срещахме всеки път, щом бях във Вашингтон, докато накрая той предложи да започнем да ходим сериозно. Първоначално не исках, но след дълги увещания от негова страна се съгласих. Прекарвахме си страхотно заедно. Ходихме в в увеселителния парк “King‚s Dominion” и се возихме на всички въртележки. Иша дойде с нас и хареса Еди-Кой Си. След като той си тръгна, сестра ми не каза нищо от рода на “Серина, намери си някой по-добър”. Еди-Кой Си бе приятен младеж.
Продължихме така известно време. Еди-Кой Си не идваше толкова често във Флорида – най-много един-два пъти, – но когато футболната му програма позволяваше, идваше да ме види на турнира, в който участвах в съответния момент. Всъщност той беше на Индиан Уелс в деня, в който тълпата се нахвърли върху мен и семейството ми, и след това ми каза, че се възхищава на начина, по който съм се държала. Думите му бяха:
– Аз не бих могъл да играя, ако публиката крещеше така срещу мен. Вече знам, че си невероятна спортистка, но сега знам, че си и невероятна личност.
Думите му бяха много мили. И докато се усетя, се влюбих. Тоест мислех си, че съм влюбена. (Не ми се иска да използвам тази дума в случая!) Да кажем, че много си падах по него и се чувствах уютно и комфортно в дома му през напрегнатите дни непосредствено след 11-и септември. Светът бе полудял, но ние можехме просто да затворим вратата и да се изолираме в наш собствен свят.
И тогава той се разболя тежко. Ей така, изневиделица. Аз останах да се грижа за него. Така е редно, нали? Готвех му супа. Сменях му чаршафите. Правех му студени компреси и всичко, което правиш, когато се грижиш за човека, с когото имаш връзка. И до днес не знам от какво точно се разболя – тежък грип, вирус или нещо друго. Накрая се наложи да го заведа в болница, където го поставиха на системи, защото беше много дехидратиран. Останах няколко дни и редовно му ходех на свиждане.
След като състоянието му се подобри и той се вдигна на крака, се приготвих да заминавам. Летищата отново бяха отворени, обстановката постепенно се нормализираше и аз трябваше да започна подготовка за следващия турнир, тъй че си взехме довиждане и аз тръгнах. Мислех си, че ще се чуем по-късно същия ден, когато му се обадя да му кажа, че съм пристигнала, или най-късно на другата сутрин – както обикновено правят двойките. Но се оказа, че това е краят на идилията, защото повече не се чух с Еди-Кой Си.
Представяте ли си? Скъсах се да му звъня, но той не вдигаше. Случи се точно преди рождения ми ден и бях убедена, че той ще ми звънне поне да ми честити. Внушавах си, че сигурно е загубил телефонния ми номер или се е случило нещо друго, което би обяснило внезапното му мълчание, но той така и не се обади. Оставях му съобщения: “Обажда се Серина. Приятелката ти”. Натъртвах на думата “приятелка”, сякаш го питах дали наистина ме смята за такава.
Колкото и да си блъсках главата, не можех да разбера какво го бе накарало да се покрие. Не можех обаче просто да оставя нещата така. Ясно бе, че не иска да говори с мен, но аз продължих да му звъня. Веднъж дори скрих номера си, за да не разбере кой му се обажда, но когато вдигна, не казах нищо. Просто затворих.
Не знаех какво да правя. Тъкмо бях навършила двайсет години и това бе първата ми сериозна връзка. Нямах опит, на който да се позова, нямах представа как да реагирам, когато мъжът, когото обичах, не отговаряше на обажданията ми. Без видима причина. След като зарязах всичко, за да се грижа за него, докато бе болен, при това в най-тежкия момент, сполетявал страната ни. Всичко сякаш се бе обърнало нагоре с краката – знам, и това е клише, но много добре описва атмосферата през онзи период.
Сега ми се струва смешно, защото отдавна преодолях случилото се, но този мъж разби сърцето ми. Разкъса го на хиляди парченца и го стъпка. А най-лошото бе, че ме остави да си мисля, че аз съм виновна. Остави ме да си мисля, че съм грозна, че не заслужавам да имам любящ приятел. След като Еди-Кой Си ме заряза, останах съкрушена. И какво направих? Заминах за Германия да участвам в турнир. Не възнамерявах да играя там, но го направих. Реших, че тенисът ще е моето спасение. Тенисът щеше да е моята опора. В игралния си дневник записах името му в полето на една от страниците. То ми напомняше, че трябва да докажа нещо и на него, и на себе си. От този момент нататък печелех мач след мач. Спечелих турнира в Германия, след което спечелих четири поредни турнира от Големия шлем. Наричаха тази поредица Шлема на Серина, но аз го наричам Шлема на отмъщението, защото тези успехи дойдоха след тежката раздяла. Исках Еди-Кой Си дълбоко да съжали за начина, по който се отнесе с мен. Исках да вижда лицето ми, накъдето и да се обърне, и да знае, че се справям чудесно. Интересуваше ме само това и нищо друго.
(...)
Четири поредни титли от Големия шлем. До една постигнати благодарение на злощастна раздяла и разбито сърце. Всяка от тях ми напомня, че преодоляването на такива трудни моменти и желанието да вървим напред ни помага да си изградим по-силна воля, да се стремим към по-големи постижения и да си поставяме по-високи цели.
