Казвате ли "сбогом" на една книга след нейния край?

Не и ние - последните изречения на някои произведения в художествената литература са толкова вълнуващи, че оставят незабравими следи.

Сбогуваме се с историите и приключенията на героите след финала на книгата, но добрите винаги живеят у нас.

Ето някои от любимите ни.

Гетсби вярваше в зелената светлина, блаженото бъдеще, което година след година се отдалечава от нас. Днес то ни е избягнало - нищо, утре ще тичаме по-бързо, ще простираме ръце по-далеч… И едно прекрасно утро… Тъй се борим с вълните, кораби срещу течението, непрестанно отнасяни назад в миналото.

"Великият Гетсби" от Франсис Скот Фицджералд 

Взря се в огромното лице. Цели четирийсет години му бяха необходими, за да разбере каква усмивка се крие под черните мустаци. О, жестоко, излишно недоразумение! О, твърдоглаво, своеволно изгнание от любящата гръд! Две ухаещи на джин сълзи се стекоха по носа му. Но беше наред, всичко беше наред, борбата бе свършила. Беше спечелил победа над себе си. Той обичаше Големия брат.

"1984" от Джордж Оруел 

Истина е, че понякога, пресичайки Парк Авеню, се сепвам от странното чувство колко екзотично е всичко край мен. Жълтите таксита, които прелитат, надули клаксоните си, жените с дамски чанти, които изглеждат смаяни при вида на една малка възрастна японка в кимоно, застанала на ъгъла. Но дали и Йороидо нямаше да ми се струва екзотично селце, ако отново се бях върнала там? Като момиче вярвах, че животът ми нямаше да е борба, ако господин Танака не ме бе откъснал от залитащата ни къща. Но сега знам, че нашият свят не е по-постоянен от океанска вълна. Каквито и да са битките и победите ни, както и да ги преживяваме, много скоро те избледняват като воднисто мастило върху хартия.

"Мемоарите на една гейша" от Артър Голдън 

Но тук започва вече нова история, историята за постепенното обновление на човека, историята за постепенното му прераждане, постепенното му преминаване от един свят в друг, запознаването му с нова, съвсем непозната досега действителност. Това би могло да бъде тема за нов разказ - но сегашният ни разказ свърши.

"Престъпление и наказание" от Фьодор Достоевски 

Но скоро - извика той с тържествен глас - аз ще съм мъртъв и това, което чувствувам сега, ще изчезне. Скоро тези изгарящи мъки ще изгаснат. Аз гордо ще се изкача върху погребалния си огън и ще ликувам в болките на мъчителните пламъци. После огънят ще изтлее, вятърът ще отвее праха ми в морето, духът ми ще заспи спокойно или ако продължи да съществува, то няма да е по този начин. Сбогом! С тези думи, той скочи от прозореца на каютата върху ледения сал, доближен до самия кораб. Вълните бързо го понесоха и той се изгуби в далечната тъма.

"Франкенщайн (Или новият Прометей)" от Мери Шели 

Той се обърна, прекоси стаята и излезе. Вратата се затвори. Стъпките му се отдалечиха по коридора, облицован с имитация на мрамор. След малко заглъхнаха, но аз продължих да се ослушвам. За какво ли? Дали не ми се искаше да спре внезапно, да се обърне, да дойде при мен и да се опита да ме разубеди - да не мисля за него онова, което мислех? Е, не го направи. И повече не го видях. Повече не видях нито един от тях освен полицаите. Още не е измислен начин да им се каже сбогом!

"Дългото сбогуване" от Реймънд Чандлър

Виждам това дете, което лежеше на гърдите й и което носеше името ми, да става мъж и да напредва по пътя, който едно време беше и мой. Виждам как той напредва толкова добре, че и моето име става известно чрез неговото. Виждам, че петната, които аз хвърлих вър ху него, са избледнели. Виждам го, пръв сред справедливи съдии и уважавани люде, с едно момче, което носи моето име и има чело и златиста коса, които познавам. Те са дошли на това място - тогава то е станало красиво и няма и следа от днешната грозота. Чувам го как разказва на детето моята история с нежен и пресекващ глас. Това е най-най-хубавото нещо, което съм извършил. Това е най-блаженият покой, който някога съм намирал.

"Повест за два града" от Чарлз Дикенс 

На път за дома той мина под дърветата и остави зад себе си огромното небе и шепота на вятъра в приведените от ветрове жита.

"Хладнокръвно" от Труман Капоти 

Повдигнах глава. Черна стена облаци се издигаше над откритото море и спокойната река, която водеше до най-затънтените кътчета на земята, течеше черна под намръщеното небе - към сърцето на мрака.

"Сърцето на мрака" от Джоузеф Конрад 

Том е вече добре, носи си куршума на верижка за часовник и все гледа колко е часът; друго няма какво да пиша и много се радвам, защото ако знаех каква мъка е да напишеш книга, нямаше да се хващам за такава работа, и втори път няма да се захвана. И сигурно ще избягам преди другите на индианска земя, защото леля Сали иска да ме осинови и възпита, а такова нещо не мога да изтърпя. Опитах го веднъж.

"Приключенията на Хъкълбери Фин" от Марк Твен