В началото на лятото плановете движат света – планираме почивки и пътувания, семейната програма, подготовката за следващия сезон. Не бива обаче да забравяме, че трябва да планираме и грабващо четиво, което да стопли сърцето ни, да ни разкаже вълнуваща история, а защо не и да ни отведе на пътешествие до някоя (по-)романтична дестинация. 

С „Писма от Париж“ авторката Джулиет Блекуел ни кани на читателска разходка из живописната френска провинция, над чиито зелени хълмове бдят спиращи дъха семейни замъци, пълни с непрочетени истории. Тази започва с Клер – млада жена, преследвана от призраците на миналото си. Тя работи усилено, за да се измъкне от малкия си роден град в Луизиана, където всичко ѝ напомня за инцидента, отнел живота на майка ѝ. Макар да се откъсва от корените си и да постига професионален успех, това не ѝ носи очакваното удовлетворение. Ето защо тя напуска доходоносната си работа в Чикаго и се връща у дома, за да се грижи за болната си баба. 

Клер прекрачва прага на дома от детството си, посрещната от  аромата на каджунски подправки, но не подозира, че така познатата къща крие тайна – изящно произведение на изкуството, което прадядо ѝ е изпратил от Париж след края на Втората световна война.

Снимка: Софтпрес

Баба ѝ я насърчава да замине за Франция и да издири ателието, където е създаден подаръкът от прадядо ѝ – маска на красива неизвестна жена. Под зоркия поглед на намусения и потаен майстор на отливки Арман тя попада на куп писма, които разкриват подробности за живота на незнайната девойка, обезсмъртена чрез изкуството. Докато разнищва мистериите в живота ѝ, Клер се натъква на неподозирани истини за себе си и семейството си и осъзнава, че съдбата ѝ се е преплела с нейната.

Историята е още по-вълнуваща поради факта, че маската, намерена от Клер, е реално съществуващ артефакт и е известна като „Непознатата от Сена“ (L'Inconnue de la Seine). Легендата разказва, че „Непознатата от Сена“ е маска, направена на лицето на красива млада удавница. Макар и заспало вечен сън момичето се усмихвало със загадъчна усмивка, която пленила сърцето на служител в моргата. И явно наистина има нещо в тази усмивка, защото с годините маската добива изключителна популярност и вдъхновява редица други произведения на изкуството  – Райнер Мария Рилке я вижда в парижки магазин през 1902 г. и измисля историята на девойката. Набоков също пише за нея, а нейни репродукции и отливки красят кабинетите на редица знаменити творци. 

Снимка: Софтпрес

През ХХ век „Непознатата от Сена“ заживява нов живот  – лицето ѝ става прототип на манекена, с който се обучават желаещите да научат как се прави дишане уста в уста. Идеята е на норвежеца Осмюн Лердал, който вярва, че обучаващите се ще бъдат по-емоционално ангажирани, ако виждат пред себе си това красиво лице. Името на манекена е Resusci Anne (съживената Ан) и според статистиката повече от 300 милиона са се обучавали с нея. Така момичето, което според някои версии, се е удавило заради несподелена любов, се превръща в най-целуваната жена в света. 

Джулиет Блакуел има десетки книги зад гърба си и собствено ателие за декоративно рисуване и дизайн. Известна е като авторка на мистерии и е номинирана за наградата „Агата Кристи“, на която са носители най-изтъкнатите имена в жанра, включително и Луиз Пени. 

Прочетете откъс от "Писма от Париж" от Джулиет Блекуел, която излиза от издателство “Софтпрес” в превод на Габриела Кожухарова.

Снимка: Софтпрес

Бяха изгасили лампите в градината, за да могат да оценят по­добаващо блещукането на звездите и изпъкналата луна – беше мека, безоблачна нощ. Приглушени звуци откъм улицата – от­къслечни разговори, спускането на предпазни щори, свиренето на клаксон – осигуряваха приятен музикален фон на вечерта. Във въздуха се носеше ухание на рози, което се примесваше с аромата на печен лук и месо от близкия ресторант. 

– Както и да е – обади се Клер, – шоколадът върви страхотно с коняка. Мисля, че ако си позволиш наистина да го опиташ, да доловиш вкусовете, докато се плъзгат по небцето ти... 

Арман я удостои с неохотна усмивка. 

– Накарах те да се усмихнеш! – подразни го тя. – Всеки път, когато се случи, имам чувството, че е станало малко чудо. 

– Не вярвам в чудеса – рече Арман и рязко тръсна глава. 

    – Нима? Веднъж в родния ми град се случи чудо.

– Започвам да се притеснявам за родния ти град. Хората гу­бят пръсти, преследват ги rougarous... 

– Искаш ли да чуеш историята, или не? 

– Разбира се, давай. 

– Късно една вечер млада жена шофирала, излязла от пътя и паднала в блатото. Бебето ѝ било на задната седалка. Колата се приземила на покрива си и двете висели така, с главите надо­лу, часове наред. Когато пристигнали хората от спасителната служба, чули жената да вика за помощ. 

– Помощ! Помогнете на бебето ми! 

– Идваме! – извикали те в отговор. – Дръжте се! 

Макар Клер да нямаше реални спомени от онази нощ, знае­ше историята наизуст, включително и думите, изкрещени то­гава. Колко пъти беше чувала маминка да я повтаря пред при­ятели и роднини? 

– Гласът на жената – слаб, но ясен като бял ден, ги приш­порвал – продължи Клер. – Помощ! Моля ви, помогнете ни! − Те извикали в отговор, успокоявали я, че са на път. По-късно, когато разказали историята в пожарната, говорили за специ­алния адреналин, прилива на сила и целеустремеността. Как разбили прозореца на шофьорското място, как открили жената с главата надолу, потопена, с дълги кестеняви коси, плаващи около нея в мътната вода. Тъмни, широко отворени очи. 

– Била е починала? – попита Арман. 

Клер кимна. 

– Тогава обаче видели задната седалка. Бебе, висящо надолу с главата, точно като майка си, но твърде дребно, че да дос­тигне водата. Уловено във въздушен мехур. Било ли е живо? Джими Ромеро използвал ножа си и срязал с лекота дебели­те платнени ремъци. Освободил го, почувствал тежестта му в ръцете си и непрестанно се молел: „Отче наш, ти, който си на небето...“, защото, макар да не се бил изповядвал от двайсет го­дини, думите го навестявали в моменти като този, когато разу­мът си отивал и той се връщал обратно към инстинкта: разбий прозореца, моли се, срежи ремъците, моли се, сложи дихате­лен апарат, моли се, плувай до брега, моли се, приложи дишане уста в уста и сърдечен масаж. Моли се. 

– Значи бебето оцеляло. 

– Да. Не се нуждаела от сърдечен масаж – само да бъде осво­бодена от столчето, обърнато с главата надолу, да бъде изпра­вена и извадена на свеж въздух. Очите ѝ трепнали и се отвори­ли, сетне размахала дундестото си юмруче. Щом се свестила, спасителите се спогледали и се запитали: „Кой ни викаше? Ся­каш беше майка ѝ...“. 

– Но майка ѝ е била мъртва – обади се Арман. – И все пак е повикала за помощ. 

– И все пак. 

– Значи това е чудото. 

– Всички казвали, че гласът на майка ѝ – любовта на майка ѝ – преодолял воала, който разделя живите от мъртвите, само за да спаси бебето ѝ. 

Клер се облегна назад и отпи от коняка си. Лятната нощ беше топла, коремът ѝ беше сит след прекрасната вечеря и шо­колада, а ликьорът я отпусна и дори леко я замая. 

– Защо разказваш историята в трето лице? – попита тихо Ар­ман. 

– Моля? 

– Мисля, че историята е за теб, нали така? 

– Откъде знаеш? 

– Не е ли? 

Тя кимна. 

– И все пак я разказваш така, все едно е измислица, сякаш се е случила на другиго. Не живееш ли собствения си живот, Клер Брусар? 

Тя не знаеше как да отговори. Обикновено хората се радваха на историите ѝ, отвръщаха им с възклицания, кискане и увиснало от възхищение чене и само зяпваха още повече, щом ги уведомеше, че необикновените приказки са истина. 

За един дълъг миг се възцари тишина. 

Ne vis-tu pas ta propre vie, Claire Broussard? Това я беше по­питал Арман. Знаеше, че си го е превела правилно, знаеше, че разбира какво има предвид той. Живееше ли собствения си живот? 

След като тя не съумя да отговори, той продължи:

– Много съжалявам да чуя историята ти, Клер. Спомняш ли си изобщо нещо от нея, или си събрала подробностите от дру­ги?

– Израснах, слушайки тази история, но нямам реален спо­мен за случилото се. 

– Все пак трябва да е било силно травмиращо преживяване. 

– Повече за всички останали, отколкото за мен. Иска ми се да имах майка, разбира се, но предполагам, че в крайна сметка всичко се нареди. В края на краищата работя като продавачка в Париж, представяш ли си? 

Той пренебрегна недодялания ѝ опит за шега, отпи от чаша­та си и изяде още един бонбон. 

– Първия ден, когато дойде в ателието – поде Арман – и се появи на стълбите като някакво привидение, за миг се огледа насред слънчевата светлина подобно на звезда, излизаща на сцената. Спомняш ли си? 

– Да. Мислех, че не си ме забелязал. 

– Забелязах те. 

– Не каза нищо. 

– Но по-късно те попитах: „Какво искаш?“. 

– И какво от това? 

– Така и не ми отговори. 

– Не е вярно. Казах, че търся маската на L’Inconnue. 

Той изсумтя. 

– Маската на отдавна починала жена? Защо би търсила нещо подобно? Дори не я искаше, вече си имаш една. 

– Казах ти, че е счупена. 

– Но не поиска да ти я заменим. 

– Харесвам тази, която имам, независимо дали е счупена, или не. 

– Чувала ли си някога за японската форма на изкуство кин­цуги? 

– Спокойно би могло да се каже, че не съм особено запозната с японските форми на изкуство. Всъщност научих едва преди два дни, че Пол Гоген е считан за постимпресионист и че е избухнал голям скандал, задето е напуснал строя на импресионистите. Кой да предположи?

– Да, Гоген и още няколко души се наричали набисти, което означава „пророци“. Предполагам, че са имали доста високо мнение за себе си. Не вярвам обаче, че названието е успяло да набере популярност, затова повечето хора ги вкарват в една категория с импресионистите. Но аз все пак не съм специалист по история на изкуството. 

– Знаеш много повече от мен. Както и да е, какво е кинцуги? 

– Буквално преведено означава „златно дърводелско изде­лие“. Когато се счупи някое ценно изделие, занаятчиите смес­ват златен прах с лак и го използват като лепило, за да слепят парчетата. Вместо да крият повредата, златните линии превръ­щат пукнатините в отличителна черта. 

За миг Клер си представи пропуканото лице на L’Inconnue, поправено с нащърбени златни линии. Образът беше сърцераз­дирателен, но красив и се задържа в съзнанието ѝ.. 

– Само ако можеше и белезите на живота да бъдат изцерени с пукнатини от злато – меко рече тя. 

– Именно. Кинцуги е свързано с философията на уаби-саби. 

– Подозирам, че не е това, с което си ядем сушито? 

– Уаби-саби се отнася до приемането на порочното и несъ­вършеното. Учи ни, че белезите на историята са неделима и дори красива част от нашето съществуване, а не нещо, което да крием или от което да се срамуваме. 

Беше ѝ на върха на езика да попита Арман за собствените му белези. Те бяха така явни като блестящи златни пукнатини. Клер обаче се сдържа. Болката беше твърде осезаема, а усилие­то, което му костваше да не се срине – прекалено голямо. 

Вместо това тя каза: 

– Искам да ти покажа нещо. Ей сега се връщам. 

Клер се качи в стаята си, изрови разкъсаното послание – оно­ва, което беше открила в сандъка заедно със счупеното лице на L’Inconnue на тавана на маминка – и пак слезе в градината. На небето се търкаляха облаци, подхващани от вятъра. Клер свет­на външните лампи, така че Арман да може да вижда. 

– Прав си. Една от причините да дойда тук беше, че открих лицето на L’Inconnue и се зачудих каква е историята ѝ. Но това не е единствената причина.

Тя подаде на Арман разкъсаната бележка. 

– Той никога няма да ме пусне жива – прочете той. – Какво е това? 

– Беше в сандъка с маската на L’Inconnue, която открих на тавана на баба ми заедно с някакви стари вестници и докумен­ти, такива неща. Мисля, че са я хвърлили вътре, когато са опа­ковали маската за изпращане, точно тук, в „Мулаж Ломбарди“. 

– Било е в самия край на войната – сви рамене Арман. – Из­ползвали са каквото им падне, за да бъдат сигурни, че ще прис­тигне благополучно. Вероятно не са можели да си позволят ис­тински опаковъчни материали. 

Тя кимна. 

– И аз така предположих. 

– Но моделът за L’Inconnue е живял десетилетия преди Вто­рата световна война, в края на деветдесетте години на XIX век. Няма основание да вярваме, че това послание е свързано с нея по какъвто и да било начин. Може да е всичко – щипка мла­дежка мелодрама, преувеличена реакция на нещо. Във всеки случай за каквото и да се отнася, то се е случило преди векове. 

– Знам. 

– Може би си се поддала на драматичната история на L’Inconnue, на материалите за живота ѝ от кутията, която ти дадох. Какво значение има? 

– Трудно е да не се запиташ какво ѝ се е случило. 

– Извини ме, но е лесно да си представиш какво ѝ се е случи­ло: била е бедно момиче от провинцията, което е забременяло, било е изоставено и се е хвърлило в Сена. 

Гръмотевичен тътен подчерта думите на Арман и той се на­дигна спокойно, събра посудата и се отправи нагоре по стълби­те. Клер последва примера му и направи същото. 

– По онова време е било широкоразпространен начин да се самоубиеш – продължи Арман, докато оставяха нещата в кух­нята. Отвън вече падаха едри капки, които отприщиха изкуси­телното ухание на топъл дъжд, сипещ се върху градината. Лет­ните бури тук бяха също толкова тежки и неочаквани, колкото и в окръг Плакеминс. 

– Четох за това.

Той кимна. 

– Властите годишно вадели стотици хора от Сена. След това ги оставяли на показ в моргата, а онези, които не бъдели раз­познати, заравяли в бедняшки гробове в „Пер Лашез“. 

– Как така са ги оставяли на показ в моргата? 

– Старата парижка морга се намирала точно зад катедралата „Нотър Дам“. Служела е като туристическа атракция – дори е била упомената в пътеводителите от онова време. Хората вли­зали през една врата, подминавали стаята, в която зад стъкло били наредени неидентифицираните мъртъвци, а после изли­зали от другата страна. 

– Защо им е било да правят подобно нещо? 

– Привидно телата били изложени на показ, за да могат роднините да ги разпознаят, но впоследствие се превърнали в страховито зрелище. Много популярно. Особено ако имало красива жена или крайно жестока смърт. 

– Това е... ужасно. 

– Епохата е била друга. 

– Смъртта се е считала за забавление? 

– Не гледам много телевизия – сви рамене Арман, – но мисля, че все още е така. Или греша?