„Земя на сенки“ (превод: Надежда Розова, 496 стр., цена: 25 лв.) съживява трагична история от недалечното минало на България и свързва континенти, поколения, хора и мирогледи в един въздействащ разказ за потресаваща злина, превъзмогната със силата на смелостта, човешкото благородство и състраданието. През май 2008 г. американката Александра Бойд каца в България – загадъчен и примамлив къс от света – принудена от спомените си и обзета от желание да изкупи вината си за изчезването на своя брат. Почти веднага след пристигането й в екзотична София прищявка на съдбата поверява в ръцете й урната с праха на непознат за нея човек – Стоян Лазаров. Александра се залавя да издири близките на Стоян и да им върне безценната реликва, но пътуването й ще постигне много повече – ще разбули човешки тайни, дълбоко заровени от деспотичен и компрометиран политически режим, ще изплете здрава мрежа от нови приятелства, ще изгради интригуващия облик на храбра страна, която се опитва да излезе изпод сянката на горчивия си исторически опит.
Елизабет Костова е възпитаничка на университета Йейл и на Мичиганския университет, където печели наградата „Хопуд“. Живее със семейството си в Северна Каролина и преподава творческо писане. От дебютния й роман, „Историкът”, до момента е реализиран тираж от над 5 милиона екземпляра. Той й носи награда Quill за „Дебют на годината” за 2005 г. и награда Book Sense в категория „Проза за възрастни“ за 2006 г. Издаден е в над 40 страни в цял свят и е включен в списъка „Десетте най-добри книги на годината“ на USA Today. Освен „Историкът” на български език е преведен и вторият й роман – „Крадци на лебеди”. Костова е съосновател на фондация „Елизабет Костова“, която активно стимулира и подкрепя творческите усилия на писатели и преводачи на български и английски език.
Българската публика ще има изключителната възможност да се срещне с Елизабет Костова на 27-ми, 28-ми, 29-и и 30-и септември съответно в София, Благоевград, Пловдив и Бургас по повод премиерата на „Земя на сенки”!
Елизабет Костова – „Земя на сенки“
СОФИЯ, 2008 ГОДИНА. Месец май, безупречно пролетно време, богинята на капитализма седеше на своя отдавна вече компрометиран престол. На най-горното стъпало пред хотел „Форест“ се помайваше млада жена, по-скоро момиче и по-скоро чужденка – каквато си беше, – отколкото нещо друго. Хотелът гледаше към НДК, Двореца на културата, издигнат от някогашния комунистически строй – огромно бетонно цвете, край което сега се навъртаха тийнейджъри, а слънчевите лъчи, падащи косо над площада, се отразяваха от щръкналите им коси. Изтощена от безкрайния самолетен полет, Александра Бойд стоеше, наблюдаваше българските хлапета с техните скейтбордове и се мъчеше да прибере дългата си права коса зад едното ухо. От дясната ѝ страна се издигаха жилищни блокове с мазилка в охра и сиво и по-нова сграда от стъкло и стомана, а на билборд се виждаше жена по бански, чиито гърди се бяха надигнали като вълна към бутилка водка. Недалеч от билборда внушителни дървета цъфтяха в бяло и пурпурно – конски кестени, каквито Александра беше виждала по време на пътуването си до Франция в колежа – единственото ѝ друго посещение в Европа. Очите ѝ дращеха, усещаше скалпа си потен и мръсен от пътуването. Имаше нужда да хапне, да се изкъпе, да поспи – да, да поспи след последния полет от Амстердам, след разтърсващото разбуждане през няколко минути от презокеанското заточение, което сама си беше наложила. Сведе поглед към стъпалата си, за да се увери, че още са си там. Като изключим яркочервените маратонки, облеклото ѝ беше простичко – тънка блуза, сини дънки, завързан на кръста пуловер, – затова се почувства раздърпана сред елегантните поли и високите токчета, които минаваха покрай нея. На лявата си китка носеше широка черна гривна, на ушите – остри като копия обеци от обсидиан. Стискаше дръжката на куфар на колелца и на тъмен сак, в който имаше пътеводител, речник и дрехи за смя- на. През рамо носеше чантата с компютъра и широката си, пъстра дамска чанта с бележник и издание с меки корици на Емили Дикинсън на дъното.
От прозореца на самолета Александра видя град, сгушен насред планината между високи жилищни блокове, подобни на надгробни камъни. Слезе от самолета с новия си фотоапарат в ръка, вдъхна непознатия въздух – въглища, дизелово гориво и после кратък порив на вятъра, който донесе уханието на разорана пръст. Закрачи по пистата към летищния автобус, разглеждайки лъскавите нови будки на митницата с мълчаливи служители, чуждоземния печат в паспорта. Таксито ѝ обходи София околовръст и после влезе в сърцето на града – по-дълъг маршрут от необходимото, заподозря тя, – профуча покрай открити кафенета и стълбове на улични лампи с политически плакати или табели за секс магазини. От прозореца на таксито Александра снимаше възстарички фордове, опели и аудита със затъмнени стъкла като на гангстерски автомобили, дълги бавни автобуси и тролеи, които трополяха като мегалозаври и мятаха искри от железните си пръти. С учудване забеляза, че центърът на града е покрит с жълти павета.
Шофьорът обаче, кой знае защо, не беше разбрал молбата ѝ и я остави тук, в хотел „Форест“, а не в хостела, който беше изнамерила седмици по-рано. Александра разбра какво се е случило чак след като таксито си беше заминало, а тя се качи по стълбите и огледа мястото по-добре. Вече беше сама, по-сама от всякога през своите двайсет и шест години. Насред града, насред история, която изобщо не познаваше, заобиколена от хора, които целеустремено слизаха и се качваха по стълбите на хотела, докато тя се чудеше дали да не излезе и да опита да си хване друго такси. Едва ли можеше да си позволи монолитната постройка от цимент и стъкло, която се издигаше зад гърба ѝ със затъмнените си прозорци и подобните на гарвани клиенти с тъмни костюми, които се суетяха напред-назад или пушеха на стълбите. Сигурно беше едно – не се намираше където трябва.
АЛЕКСАНДРА сигурно щеше да стои така още доста, но внезапно точно зад нея вратите се плъзнаха и се отвориха, тя се обърна и видя трима души да излизат от хотела. Единият беше белокос мъж в инвалидна количка, притиснал няколко пътни чанти към сакото на костюма си. Висок мъж на средна възраст придържаше количката с една ръка, а в другата държеше мобилен телефон и разговаряше с някого. До него беше спътницата им, възрастна жена, с длан върху лакътя на високия, с провесена от китката дамска чанта и криви крака под черната рокля. Косата ѝ беше кестенява, с прошарени кичури от болезнено голия път. Мъжът на средна възраст приключи разговора си и затвори. Възрастната дама вдигна поглед към него и той се приведе да ѝ каже нещо.
Александра се отмести и проследи с очи как с мъка прекосяват горната площадка към стълбите и както често ѝ се случваше, изпита състрадание към съдбата на околните. Нямаше откъде да слязат, нямаше рампа за инвалидни колички, каквато щеше да има в нейната страна. Тъмнокосият мъж обаче, изглежда, притежаваше магическа сила – наведе се и повдигна стареца заедно с багажа. Жената сякаш се оживи някъде зад празния си поглед, колкото да сгъне количката с няколко отработени движения и бавно да я понесе надолу по стълбите. И тя се оказа по-силна, отколкото изглеждаше. Александра нарами своите чанти и куфара си и ги последва, защото усещаше, че тяхната целеустременост ще тласне и нея напред. В основата на стълбите високият мъж настани възрастния обратно в инвалидната количка. Всички си починаха за кратко, а Александра се озова точно до тях край локалното платно за таксита. Забеляза, че високият мъж е облечен с черна жилетка и безукорно бяла риза, твърде топла и официална за ден като този. Панталонът му беше доста поизносен, а черните му обувки – прекалено лъснати. Гъстата му черна коса, леко прошарена, беше вчесана плътно назад от челото. Волеви профил. Отблизо изглеждаше по-млад, отколкото бе преценила отначало. Беше навъсен, със зачервено лице и остър поглед. Трудно ѝ беше да определи дали е по-скоро на трийсет и осем, или на петдесет и пет. Уморено си даде сметка, че този човек може би е един от най-красивите мъже, които е виждала, широкоплещест и изпълнен с достойнство въпреки леко старомодните дрехи, с дълъг и изискан нос, със скули, които плавно водеха към тесни блестящи очи, които той леко изви към нея. Фини бръчки се спускаха от ъгълчетата на устата му, сякаш той имаше и друго лице, което пазеше за усмивки. Александра заключи, че все пак е прекалено възрастен за нея. Ръката му висеше покрай тялото на около метър от нейната. Прониза я внезапно желание и отстъпи крачка встрани.
Високият мъж се приближи към прозореца на най-близкото такси и започна някакви уговорки, но гласът на шофьора се извиси в знак на протест и Александра се запита дали пък няма да научи нещо от случващото се. Докато ги наблюдаваше, за миг ѝ се зави свят, шумът от уличното движение се превърна в неприятно жужене в ушите ѝ и после се появи пак, по-силен – умората от времевата разлика.
Високият мъж явно не успяваше да се споразумее с шофьора, въпреки че възрастната жена също се намеси с няколко възмутени думи. Шофьорът махна презрително и вдигна прозореца си. Високият мъж отново понесе багажа им – три-четири найлонови и платнени чанти – и застана до друго такси, още по-близо до Александра. Тя реши да не се пробва при първия шофьор. Високият мъж рязко направи уговорката си и отвори задната врата на това по-приемливо такси. Остави багажа си на тротоара, помогна на изкривената фигура да се надигне от инвалидната количка и я настани на задната седалка.
Александра не би приближила още до групата, ако възрастната жена неочаквано не беше залитнала, докато се настаняваше в таксито до възрастния мъж. Александра се протегна и здраво прихвана мишницата на жената – не знаеше, че е способна да стиска така. През черния плат на ръкава напипа кост, учудващо лека и топла. Жената се извърна да я погледне, изправи се и каза нещо на български, а високият мъж за пръв път се обърна изцяло с лице към Александра. Май все пак не беше толкова красив, помисли си тя, просто имаше поразителни очи – по-големи, отколкото изглеждаха отстрани, а ирисите му ставаха кехлибарени под ласката на слънцето. Двамата със старицата ѝ се усмихнаха, мъжът внимателно настани майка си в таксито и протегна назад другата си ръка за чантите им. Сякаш знаеше, че Александра отново ще им се притече на помощ. И тя го стори – хвана заплетените по-малки торби и му ги подаде. Той изведнъж се разбърза. Александра продължаваше да стиска собствения си тежък сак и лаптопа, и най-вече дамската си чанта, за всеки случай.
Мъжът се изправи и сведе очи към торбите, които тя му подаде. После отново погледна нея.
– Много ви благодаря – каза ѝ на английски със силен акцент.
Толкова ли беше очевидно, че е чужденка?
– Мога ли да ви помогна? – попита тя и се почувства глупаво.
– Вече ми помогнахте – отговори той. Лицето му се натъжи, мимолетната усмивка изчезна. – На почивка ли сте в България?
– Не. Ще преподавам – отговори. – А вие не сте от София ли?
Едва изрекла думите, осъзна, че не звучат много ласкаво. Наистина, той и възрастните му родители не изглеждаха никак космополитно в тази обстановка, но мъжът беше първият човек, с когото разговаряше истински от почти два дни, затова не ѝ се искаше да спира, макар че възрастният мъж и жена го чакаха в таксито.
Той поклати глава. Александра беше прочела в пътеводителя си, че обикновено българите кимат за „не“ и клатят глава за „да“, но вече не всички правели така. Запита се в коя категория попада високият мъж.
– Каним се… да отидем до Велинския манастир – каза мъжът. Хвърли поглед назад, сякаш очакваше да види някой друг. – Мястото е красиво и известно. На всяка цена го посетете.
Гласът му ѝ допадна.
– Да, ще опитам – отговори Александра.
Тогава той ѝ се усмихна – лекичко, без да раздвижи всички бръчици. Ухаеше на сапун и на чиста вълна. Понечи да се извърне, но спря.
– Харесва ли ви България? Казват, че тук всичко ще се случи. Може да се случи – поправи се той.
Александра не беше прекарала достатъчно време дори в София, за да си изгради мнение за страната.
– Красиво е – отговори накрая и това ѝ напомни за планините, които беше видяла, докато самолетът се снижаваше. – Наистина е красиво – добави по-убедително.
Той наклони глава на една страна, сякаш леко кимна – учтиви хора бяха българите – и се обърна към таксито.
– Може ли да ви снимам? – бързо попита Александра. – Имате ли нещо против? Вие сте първите хора, с които разговарям тук.
Искаше да снима него – най-интригуващото лице, което беше виждала и което повече нямаше да види.
Високият мъж покорно се наведе до отворената врата на таксито, но изглеждаше притеснен. Тя остана с впечатлението, че той бърза. Възрастната жена обаче се подаде навън и се извърна към Александра със своята си усмивка: протези с твърде бели и правилни зъби. Възрастният мъж не се обърна, седеше на задната седалка на колата и гледаше напред. Александра извади фотоапарата от чантата си и бързо щракна. Зачуди се дали изобщо трябва да им изпрати снимката по-късно, но не беше сигурна дали възрастните хора в тази страна – или поне един конкретен официално облечен мъж на средна възраст – си разменят снимки по имейл, особено с непознати.
– Мерси – каза тя.
Предпочете по-простичкия вариант да благодариш на български. Не смееше да опита да произнесе по-дългата и безкрайно по-трудна дума, която се беше опитала да запамети. Високият мъж се взря в нея за момент и лицето му сякаш посърна още повече. Вдигна ръка за довиждане и бързо затвори старците си в колата. След това се метна на предната седалка до шофьора. Разговорът им беше продължил само няколко минути, но някакво такси от колонката беше изгубило търпение и сигнализираше с клаксона. Шофьорът на малкото семейство потегли със свирене на гуми, включи се в движението и тутакси се изгуби от поглед.
