В малко градче в южен американски щат три тъмнокожи деца намират трупа на бял мъж. Колкото и да са малки, вече знаят, че това няма да се хареса на никого и трябва да си мълчат. Така започва една история с неочаквани обрати, тайни и лъжи, която държи читателя в напрежение до последната страница.
„Големи лъжи в малкото градче“ е вторият роман на Даян Чембърлейн, който издателство „Кръг“ представя на български след „Денят, в който изчезна“. Преводът е на Мариана Христова, а красивата корица – на Стоян Атанасов от Kontur Creative.
В основата на книгата са два разказа, които се преплитат, макар помежду им да стоят десетилетия. Ана Дейл е млада художничка, която през 40-те години на XX в. печели престижен конкурс за изрисуване на фреска върху пощенската станция в малкото градче Идънтън в Северна Каролина. Задачата е вълнуваща, но е свързана и с редица предизвикателства. Ана трябва да се изправи срещу предубежденията, свързани с пола, произхода и възрастта й, за да работи по картината си. Докато не изчезва безследно, преди да завърши фреската си...
Десетилетия по-късно затворничката Морган Кристофър се оказва въвлечена в историята на Ана и нейната творба. Младата жена излиза предсрочно на свобода, само при едно условие: да реставрира фреската на Ана Дейл. За тази задача е избрана от знаменития покоен художник Джес Джеймисън Уилямс, прекарал последните години от живота си, подпомагайки млади таланти в затруднено положение. Защо обаче се е спрял точно на нея? И какво се е случило с Ана Дейл през 40-те?
Даян Чембърлейн разказва динамична история, изпълнена с обрати, която ни пренася между 40-те години в САЩ, когато в южните щати разделението на база цвят на кожата все още може да доведе до смъртна присъда, и наши дни, когато една млада жена се опитва да живее с последиците от грешките си.
Даян Чембърлейн (1950) е американска писателка, чието име от години оглавява класациите за най-продавани книги на „Ню Йорк Таймс“, „Съндей Таймс“ и „Ю Ес Ей Тудей“. В богатото си творчество – 30 романа, преведени на повече от 20 езика – тя винаги създава отличен психологически портрет на героите си, като обръща поглед към тях и неуморно търси първопричина за действията им. Повлияна от работата си на социална работничка и психотерапевтка, Чембърлейн умее да претворява трудни и мистериозни житейски ситуации в литература. Историите й пленяват както сърцето, така и ума.
Следва откъс от романа.
Из Първа глава
Морган
Изправително заведение за жени „Северна Каролина“
Рали, Северна Каролина
8 юни 2018 г.
Този коридор винаги ми се струваше студен, без значение от сезона. Стени от сгур, пясък и цимент, под от линолеум, който скърцаше под затворническите ми обувки. Човек, озовал се тук, никога не би разбрал кой сезон е. Не би разбрал, че навън е юни, че цъфтят цветя и идва лято. Или поне за хората навън. Аз очаквах второто си лято между тези стени и се опитвах да не мисля за това.
– Кой е дошъл? – обърнах се към надзирателката, която вървеше до мен.
Никога не ми идваха посетители. Вече не очаквах родителите ми да дойдат и това напълно ме устройваше. Баща ми дойде веднъж, когато бях тук от няколко седмици, и макар да нямаше обяд, вече се беше натряскал и единственото, което направи, беше да крещи. А после избухна в онези сантиментални пиянски сълзи, които винаги ме караха да се срамувам. Майка ми изобщо не дойде. Арестуването ми беше като огледало, отразяващо всичките им слабости, и те бяха приключили с мен. Аз с тях – също.
– Нямам представа, Блонди – каза надзирателката. Беше нова, не знаех името й и не можех да прочета баджа на врата й, но тя очевидно вече беше научила затворническия ми прякор. И макар да беше нова за ИЗЖСК[1], виждах, че не е нова в тази работа. Прекалено лесно вървеше по този коридор, а отегченият, озлобен израз на бърнаут[2] в черните й очи веднага я издаваше.
Тръгнах към вратата на залата за свиждания, но надзирателката ме сграбчи за ръката.
– Ъъъ – каза тя. – Не там. Днес трябва да те заведа тук. – Насочи ме към стаята за индивидуални свиждания и веднага застанах нащрек. Защо там? Това със сигурност не вещаеше нищо добро.
Влязох в малкото помещение. От едната страна на маса седяха две жени. И двете бяха на възраст между четиресет и петдесет. Не носеха затворнически дрехи. Бяха облечени делово в костюми – едната с морскосин, а другата – със светлокафяв. Погледнаха ме, без да се усмихнат. Тъмните им лица бяха неразгадаеми. Без да откъсвам поглед от тях, седнах от другата страна на масата. Виждаха ли тревогата в очите ми? Бях се научила да не вярвам на никого на това място.
– Какво става? – попитах.
Жената със светлокафявия костюм се наведе напред и скръсти дланите с лакираните си нокти на масата.
– Казвам се Лиса Уилямс – представи се тя. На ревера й имаше брошка във формата на къща. Малко ми приличаше на Мишел Обама. Коса до раменете. Идеално оформени вежди. Но нямаше винаги готовата да блесне усмивка на Мишел Обама. Изражението на тази жена беше и отегчено, и притеснено. – А това е Андреа Фулър. Адвокат е.
Андреа Фулър ми кимна. Беше по-стара, отколкото си помислих отначало. Над петдесет. Може би дори на шейсет. Носеше прошарената си коса на къса, практична афроприческа. Червилото й беше тъмночервено.
Поклатих глава.
– Не разбирам – казах и преместих поглед от едната към другата. – Защо сте поискали да ме видите?
– С Андреа дойдохме да ви предложим начин да излезете оттук – каза жената на име Лиса. Погледът й се стрелна към татуировката ми, която се подаваше изпод късия ръкав на светлосинята затворническа дреха. Сама бях измислила модела – черна дантела, пресечена с ивици перлички и едри висулки. Лиса отново вдигна поглед към мен. – Другата седмица ще сте излежали минималната си присъда. Една година, нали така? – попита тя.
Кимнах леко и зачаках. Да, бях излежала едногодишния минимум, но максимумът беше три години и според всичко, което ми бяха казали, в скоро време нямаше да мръдна оттук.
– Ние… аз и Андреа… работихме по освобождаването ви – продължи Лиса.
Изгледах я неразбиращо.
– Защо? – попитах. – Та вие дори не ме познавате.
Знаех, че има някаква програма, по която студентите по право се опитваха да освобождават несправедливо осъдени затворници, но аз май бях единствената, която смяташе, че присъдата ми е била грешка.
Андреа Фулър прочисти гърло и заговори за първи път:
– Използвахме това, че вие и само вие сте квалифицирана за една задача, която Лиса би искала да ви възложи. Освобождаването ви зависи от това дали сте готова да свършите тази работа и…
– Без да се бавите – прекъсна я Лиса.
– Да, има краен срок за завършването на задачата – уточни Андреа. – И разбира се, през това време ще бъдете под надзора на пробационния служител и ще плащате обезщетение на семейството на момичето, което сте наранили – семейство Максуел. Освен това…
– Един момент – вдигнах ръка аз. С учудване видях, че пръстите ми треперят, и отпуснах ръка в скута си. – Моля ви, по-бавно. Не мога да следя мисълта ви.
Объркваше ме заплетеният начин, по който говореха двете жени, как прескачаха от една тема към друга. За каква задача бях квалифицирана аз и само аз? Бях работила в пералнята на затвора, бях се научила да сгъвам чаршафите на идеални квадрати и бях мила съдове в гореща вода с мирис на хлор, докато очите ми запарят. Това бяха единствените уникални умения, за които се сещах.
И Лиса вдигна ръце с дланите напред, за да спре разговора.
– Става въпрос за следното – каза тя, без да откъсва поглед от мен. – Знаете ли кой е Джес Джеймисън Уилямс?
[1] Изправително заведение за жени „Северна Каролина“. – Бел. ред.
[2] Burnout (англ.) – състояние на крайно изтощение, предизвикано най-вече от стрес в работата. Известно е още като „синдром на професионалното прегаряне“. – Бел. ред.
