„Красиво безразсъдство” – новият роман на бестселъровата авторка Л. Дж. Шен („Крадецът на целувки”, „В случай на чудо”) – отвежда читателя в свят на богатство и привилегии, на изпепеляваща страст и на чувство за безнаказаност. Двама герои, които обстоятелствата са превърнали в смъртни врагове, ще трябва да се изправят срещу копнежите си и срещу собствените си сърца, за да си отговорят на въпроса – има ли любов в омразата?
Красотата невинаги се равнява на добро сърце – както учениците в гимназия „Ол Сейнтс” добре знаят. Въпреки името на училището – буквално Вси светии – жестоки кроежи и опасни желания властват по коридорите, а учениците, учителите и дори директорът често са пионки в заплетената сексуална игра на някой друг.
Дария Фолоухил знае това по-добре от всеки друг. Тя е Кралицата. Красива, популярна и богата, Дария може да има всичко, което поиска, дори да е просто мимолетна хрумка. Защо тогава единственото ѝ истинско желание е именно това, което може да съсипе живота ѝ?
Желанието ѝ си има име и това е Пен Скъли. Първата им среща е любов. Пен ѝ дава най-ценното си притежание, а Дария му дава първата си целувка. Втората им среща е омраза. Дария отнема единственото, което Пен някога е обичал, а той – последната капка състрадателност в сърцето ѝ. Сега обаче той е новият бляскав проект на нейните родители. Неин доведен брат. Неин мъчител, готов да отмъсти за това, което тя му е причинила онова съдбоносно лято.
Третата им среща е сласт. И тя не знае граници.
Могат ли греховете да бъдат изкупени? Може ли стореното да бъде опростено? И може ли да възтържествува щастието, или страстта носи само опустошение след себе си?
„Красиво безразсъдство” (ИК „Сиела“) е първи роман от трилогията „Ол Сейнтс” на бестселъровата авторка Л. Дж. Шен. Всеки роман в трилогията разказва самостоятелна история по коридорите на елитната гимназия. Книга след книга Шен завладява сърцата на феновете си с герои, в които читателите се влюбват дълго преди те да се влюбят помежду си.
Следва откъс от романа.
Из „Красиво безразсъдство”
Л. Дж. Шен
Горещата вода облекчи изминалите двайсет и четири часа, докато падаше върху тялото ми от четири различни душа. Наклоних глава назад, затворих очи и простенах. Можех да се справя с Пен. Аз съм проклетата кралица на гимназия „Ол Сейнтс“, а той е някой си от „Лас Хунтас“. Каквото и да се беше случило помежду ни, то беше отдавна изтекла вода под моста.
В която нямаше да се удавя.
Излязох от душа и застанах на килимчето. Вчера бях оставила розовата си хавлия на пода до плота близо до вратата. Тръгнах към нея, от мен капеше вода, изведнъж вратата се отвори.
– Бейли! – ахнах аз, но вместо да срещна големите сини очи на сестра ми и да видя тънкия ѝ силует, срещу мен, и то съвсем близо, застана Пен. Тялото му без усилие изпълваше рамката на вратата. Тъмен, изпълнен с грях и неустоим. Джинсите му стояха ниско на ханша, от десния джоб висеше верижка за портфейл. Черното му горнище без ръкави имаше дупка там, където беше сърцето, разбира се. Беше си един ръбат нещастник като Вон, ръцете му бяха големи, покрити с тен, с изпъкнали вени и мускули. До очите му с цвят на мъх имаше морави прорези. Зеленият му поглед се спускаше по тялото ми като камшик, криещ смъртоносна заплаха, но засега нежен. Успях да не трепна, знаех, че ще последва болезнен удар. Изпиваше всичко в мен.
Гърдите.
Стомаха.
Бедрата.
И потайното място между тях, което се сви болезнено и празно.
Ленива усмивка пролази по напуканите му устни с форма на сърце. Покрих колието си – от всичко точно това – по-притеснена за него, отколкото за каквото и да било друго.
– О, Марксе, откачи ли, Пен? Махай се оттук!
За пръв път го наричах по име. Официално не биваше да го знам. Лицето му беше безучастно. Стискаше дръжката на вратата, кокалчетата му бяха побелели и се открояваха на потъмнялата му от слънцето кожа.
Вдигна розовата кърпа, метна я към мен, улових я с треперещи пръсти. Увих я здраво около тялото си и пъхнах морското стъкло под нея.
– И какво гледаш? – отметнах мократа си коса. Гордостта ми беше повече от наранена. Току-що ме беше видял напълно гола и се беше държал така, сякаш нищо не се е случило. Цялата ми вина и добри намерения се стопиха и бяха заместени от странно отчаяние да му покажа, че той е плебеят, а аз съм кралицата.
– Омраза – поправи ме той и потри палец по долната си устна. – Мразя това, което виждам, и мисля да виждам колкото се може по-малко от него. Ти си Дария, предполагам.
Продължаваше да стои неподвижно. Тоя тип не беше истина. Така се вбесих, че бях способна да му фрасна един във физиономията. Може би и това трябваше да направя. Той нямаше да ми отвърне. И щеше да го боли адски, понеже вече го бяха смлели от бой.
– Не се прави, че не сме се срещали. – Взех четката и сресах златните си къдрици пред огледалото. Какво? Нещастникът нямаше да отиде никъде.
– Срещали сме се, но имена не са били разменяни, само флуиди – заяде се той, – което повдига въпроса откъде, по дяволите, знаеш моето?
– Какви флуиди? Твърде млади и зелени бяхме, за да стане заварката – измърках аз, почудих се дали той наистина не знае името ми. И двамата бяхме доста известни в училищата си.
Помислих си за морското стъкло, наблюдавах как лицето ми става алено в огледалото. Като идиотка ли бях постъпила, когато приех подарък от него, превърнах го в бижу и го направих мой талисман? Морското стъкло вече беше като част от мен. Напомняше ми, че има и добри хора.
Само дето не знаех дали Пен все още е добър човек.
Имаше вероятност да съм го съсипала.
Наблюдавах го в покритото с пара огледало, облегната на шкафчетата. Можех да позная кога някой ме оглежда преценяващо, а той не го правеше. По-скоро преценяваше щетите, които искаше да ми нанесе. Знаех, че омразата му към мен има дълбоки корени, защото, докато ми говореше, всяка негова дума беше острие, от което по гръбнака ми тръгваха тръпки. Вместо да стига до пръстите на краката ми, избухваше между краката ми.
– Това не е разговорка, Дария. Дръж се далеч от мен, аз ще се държа далеч от теб.
– Какво правиш тук впрочем? – измърморих. – Не трябва ли да си на училище? И не ми казвай какво да правя. Тук си само недобре дошъл гост – изсмях се аз.
– Драснах от час като теб. – Оглеждаше ме така, сякаш съм нищо. Въздух. – И съм съгласен със статута си на гост. Нежелан съм, така е, в най-добрия случай. Но ми направиха предложение и щях да съм тъпанар, ако го отхвърля. Схващам как ме гледаш. О, Черепоокичката… – Изрече името ми така, сякаш последните няколко години не са се случили. После пристъпи напред, на лицето му отново се беше върнала широката дяволска усмивка. – Този път възнамерявам да те съсипя.
Обърнах се към него, онемяла. Стоях с една ръка вкопчена в ръба на мраморната мивка, без да съм сигурна кога и как играта се беше обърнала. Той говореше така, сякаш е господарят на имението, а аз съм пионка, оставена на милостта му. Присвих очи, опитах се да проникна през фасадата му, но уви, оставаше си непробиваема като стомана. Пен Скъли всъщност вярваше, че ме притежава. Мен. Дария Фолоухил. Най-харесваното момиче в гимназията „Ол Сейнтс“. Трябваше да си напомня, че майка му току-що е починала. Че всъщност поведението му е игра. Че тази сутрин си е мислел, че е останал без дом.
– Не искам да се преместваш в моето училище – изсъсках. Мелоди с удоволствие би предложила да се прехвърли, а директорът Причард щеше да заточи лиги пред възможността да го прибере в нашия отбор по футбол.
– Никакъв проблем. Вие, хора, толкова много задници лижете, че дъхът ви вони.
– И пак е по-добър от мириса на бедност. Ти си беден, нали? Сестра ти само се правеше на богата.
Когато някой ме удари с тояга, аз го прегазвам с танк. Толкова гадна бях с него, че ми се заповдига от собственото ми поведение. Мразех тази част от себе си. Умението да ударя по-силно на всяка цена.
– Нека да се изясним – върнах четката на мястото ѝ и трепнах с клепки, – не си ми доведен брат, нито заварен брат, нито си част от семейството. Ти си бездомно куче, изтърсакът на котилото, за което е било най-малко вероятно да бъде осиновено, въпрос на благотворителност.
Пен пристъпи към мен и сърцето ми понечи да изхвръкне от гръдния кош. Колкото повече се приближаваше, толкова по-силно осъзнавах, че сърцето ми може и наистина да изхвръкне. Очите на Пен ми напомниха на змийски очи. Хипнотизиращи и напълно безчовечни. Преди не бяха такива.
От уханието на тялото му главата ми се замая. Исках да посегна и да погаля лицето му. Или по-добре – да покрия с целувки раните му. Да умолявам за прошка. Да го проклинам. Да го отблъсна. Да плача на рамото му заради онова, което бяхме направили. За това как беше завършило. За онова, в което се бяхме превърнали след случилото се. Защото бях пълна с отвращение, а той беше напълно празен.
Съсипали бяхме себе си в деня, в който се целунахме за пръв път.
Когато Пен сведе поглед към мен, времето спря. Имах чувството, че светът е изгубил своята гравитация, рее се в бездънни дълбини на пространството, когато улови брадичката ми с палец и показалец и повдигна главата ми. Не можех да дишам. Не бях сигурна и че искам. Кърпата ми падна на пода с глух звук, въпреки че я бях завързала на гърдите си, и осъзнах, че той умишлено я е развързал. Стоях гола. Тялото ми, душата ми, сърцето ми – всичко беше на показ. Стените ми се бяха сринали. Някъде в главата ми зазвъня червена аларма, всичките ми задръжки се надигаха, готови да отвърнат подобаващо. Опитвах се да разгадая изражението му. Той беше удивен, гневен и… закачлив? Тази бъркотия от емоции нямаше смисъл.
– Забъркай се с мен, Фолоухил, и ще те съсипя.
– Няма да можеш, ако аз те съсипя първа. – Не успях да прикрия сластта в тона си.
Помежду ни пулсираше желанието.
– Всъщност имаш право. Гледката ми харесва. Отчасти поне. – Пръстите му се плъзнаха към тила, а очите ми се затвориха. Мозъкът ми закрещя да ги отворя.
Това е номер, запищя алармата. Той те мрази.
– Харесвам гледката, спор няма. – Дъхът му беше сладък и горещ. Погали върха на ухото ми и предизвика вълни от тръпки по мен. Зърната на гърдите ми се втвърдиха, дори най-беглият поглед ме разтапяше. Можеше всичко да се случи и не се владеех.
Устата му връхлетя моята, проплаках в отворените му устни точно когато езикът му нахлу в мен. Поглъщаше ме цялата, а бях побесняла от болното ми привличане към него. Захапах долната му, наранена устна и усетих как от нея рукна кръв, топла и с железен привкус. Ръцете ми стискаха тъканта на горнището му, търсеха да открият дупката и да я запълня с жадните си пръсти. Сграбчи тила ми и го стисна както лъвът укротява лъвицата, докато задълбочаваше целувката ни. Нямаше нищо свенливо, нито опознаващо, нито обещаващо във втората ни целувка. Зъбите ни се удариха, но не се засмяхме, нито спряхме. В същото време сякаш не се бяхме премествали от мястото до контейнера. Бяхме по-зажаднели, по-мъдри и по-гневни.
За пръв път ме целуваха така.
Нито той. Нито който и да било друг.
Устата му се откъсна от моята и ми трябваха няколко секунди, за да осъзная какво се случва.
– Най-рядкото нещо на света не бива да се дава на най-обикновена кучка. Надявам се, че не си чакала да съм ти първият във всичко, защото не ме интересуваш – прошепна в ухото ми, очите ми се отвориха рязко. Пен пъхна нещо в задния си джоб и се отдръпна. Обърна се към вратата, а преди да успея да му кажа да си го начука или да умре, извърна глава през рамо.
Змийските му очи, те ми говореха.
Казваха ми, че не иска да ми е приятел.
Беше напълно готов да е мой враг.
– Приятно беше да те видя отново, сестрице – тръшна вратата в лицето ми.
Ръката ми се стрелна инстинктивно към морското стъкло на колието, търсеше го в шока.
Нямаше го.
