Римейкът на шведския „Момичето с драконовата татуировка”, сниман под зоркото режисьорско око на Дейвид Финчър и с участието на Даниел Крейг и Руни Мара, не може да се похвали с някаква оригиналност, която не присъства в първата екранизация на романа. Но пък е едно от най-гледаемите неща в поп-киноафиша тези дни.
Очакванията към режисьора, разписал се под филми-класика като „Боен клуб”, „Седем” и „Странният случай с Бенджамин Бътън” за каквото и да е ново-от-него, са винаги гранде и то не без основание. Дори и ако оставим настрана факта, че изборът на Даниел Крейг за ролята на Микаел Блумквист е леко съмнителен (той е от онези дразнещо равни откъм демонстрация на емоции актьори) и че Руни Мара не може да се похвали със сексапила, с който облъчва Нуми Рапас (да, дори и когато е с нелепа прическа и обрисувана с тату-мастило отгоре до долу), все пак… се е получил приличен краен резултат:
Филмът започва обещаващо добре – единственото хубаво парче от многопрехваления саундтрак, подготвен от Трент Резнор и нещото, което според мен може да е най-добрият видеоклип за декември 2011. След това… всичко вече сме го гледали и то – в малко по-добър вариант. В тази посока, дори няма да споменавам изнасилването на Лисбет, което в оригинала прави шокиращо с реализма си впечатление и ако си с по-слаби нерви, е много възможно да ти стане истински гадно. В този вариант… е, "добре, мерси за усилието".
И тъй като Финчър все пак си е Финчър, колкото и да се старае, няма какво толкова да обърка - с подобно кино-CV и когато е налице един доста добър и приятно заплетен сюжет (да благодарим за което на Стиг Ларшон), пoдсилен от „ярки персонажи” (Лисбет е любимият ми социопат в киното през последните няколко години, а наличните не са никак малко). Сред другите важни съставки на тази лента са скандинавската лудост (нали сме се разбрали за особеностите на северните народи и техните реалии – в изкуството, но и не само), много готиното - самоотверженост и честност у представители на пресата (гледай ти, каква изненада, почти парадокс) и за финал - няколкото паралелни сюжетни линии – историята на журналиста Блумквист и проблемите му с не-много-в-закона магнат, които в крайна сметка натискат спусъка на всичко случващо се после; Лисбет Саландър – умната хакерка (с драконовата татуировка), надарена с разследващите качества на Шерлок Холмс и тежка сирашка съдба, една северняшки крива семейна мистерия, всички те - обединени от основното – кои, мамка му, са тия мъже, които така мразят жените (и ги избиват по психопатско касапски начин години наред) и защо им е да го правят?
Може да се поразсъждава върху крайно негативните "мъжки" образи в опозиция на Микаел, издялканата до кокал психика на Лисбет, в която обаче все пак има някаква спасително солидна, макар и плашеща основа или пък върху "как-богатите-също-плачат", но няма смисъл - по-добре правете тези анализи сами за себе си. А колкото до отговора на въпроса от предния абзац - е, той е леко тип Агата Кристи, но пък смислово по нещо напомня и на "Бялата лента".
Препоръчително - гледайте първо шведския вариант а.к.а оригинала, но ако сте фенове на големите неща, големите имена и големите екрани - "Мъжете, които мразеха жените" от 3 януари е по киносалоните в страната.
От Александра Филмс
