Авторът на знакови романи като "Кланица пет", "Фокус-бокус", "Закуска за шампиони" и редица други до момента е познат на българския читател основно чрез по-дългата си проза. Разказите на Кърт Вонегът обаче формират повече от половината от цялото му творчество – излизали са в най-реномираните списания с милионна публика във времето, когато това е бил основният канал за четене на кратка проза.
По книжарниците вече можете да намерите луксозното издание "Събрани разкази" от класика на американската литература. Двата мащабни тома събират всички разкази, които някога е написал - включително такива, които никога преди не са били публикувани на български език.
След преизданието на "Фокус-бокус" през 2018 г. читателите ще могат да се запознаят и с първата колекция от всички разкази на едно от най-изобретателните пера на 20 век.
Организирани тематично по категории – Война, Жени, Наука, Романтични връзки, Работна етика срещу слава и богатство, Поведение, Диригентът на оркестъра и Футуристични – тези 98 разказа са написани межди 1941 и 2007 г. и събират разкази, публикувани в списания, колекции и други сборници. Сред тях са и пет разказа, които за пръв път се появяват дори на английски език.
Преводът е дело на няколко от най-авторитетните български преводачи – Надя Баева ("Отнесени от вихъра", Маргарет Мичъл, Стивън Кинг), Венцислав К. Венков ("1984", "Фермата на животните", Джордж Оруел), Владимир Германов (Урсула ле Гуин, Роджър Зелазни), Мартин Загорчев (Стивън Кинг, Робърт Грийн) и Петя Петкова (Джонатан Сафран Фоер, Дейвид Мичъл).
Колекционерското издание е разделено в два тома с твърди корици, а в предговора на Дейв Егърс ("Кръгът") и придружаващите текстове от съставителите и близки приятели на Вонегът Джером Клинковиц и Дан Уейкфийлд читателите ще открият важни факти за живота на автора, които не са знаели преди.
"Запази го за сборник с пълни съчинения, който ще издадат някой ден, като станеш известен. Което може да отнеме време", казва Доналд Фарбър, агент на Кърт Вонегът, при отказ за публикация на разказ.
Прочетете избран откъс от "Събрани разкази" от Кърт Вонегът, който излиза от издателство "Сиела". >>>
ПРЕДГОВОР
от Дейв Егърс
Притчите и мотивиращите истории си отидоха. Не можем да ги открием в съвременните творби. Няма ги дори в детската литература. Писателите вече не са склонни да поучават ближните си как да живеят.
Повечето от разказите в този сборник носят морална поука. Казват ни кое е правилно и кое грешно, как е редно да живеем. През 2017 г. това е един радикален акт.
Вонегът – като много американски писатели, издавали разкази през петдесетте години – пише кратки творби със сбито предупредително послание насред зараждащия се в обществото просперитет. Обикновено липсват двусмислици. Лъжците са наказвани. Прелюбодейците си получават своето. Алчните капиталисти са натиквани в миша дупка, а идеалистите и чистите духом намират начин тъкмо в нужния момент да опазят идеализма и чистотата си от корупцията в многото ѝ форми.
Шейсетте и седемдесетте години подкопават – и буквално унищожават – интереса на американската общественост към подобен тип разкази. Убит е президент. После и брат му е убит. Кинг е убит. Друг президент подава оставка под заплаха от импийчмънт. Десетки хиляди млади хора изгубват живота си в безполезна война през половин свят разстояние.
Краткият разказ еволюира като отражение на мрачната бъркотия на съвремието и никога повече не се връща към предишния си облик. В продължение на петдесет години вече разказът е бил какво ли не, но рядко е използван като морално оръдие. Поднасяни са ни разкази с късчета от реалността, за житейски страдания, досада от битието и разбити мечти. Налице е хиперреалният разказ за некрасиви съдби без надежда за промяна. Имаме експерименталния разказ, суперкраткия разказ, разкази за свестни хора, тръгнали по лош път, и за антипатични индивиди, триумфиращи по единствената причина да се демонстрира изначалната несправедливост на света. Ала дълго време мина, преди разказ да ни разправи или да ни припомни кое е благородно и кое е зло, как е редно да постъпваме и как да живеем достойно.
Кърт Вонегът има един разказ – „Честта на едно вестникарче“ – и той може би най-добре демонстрира колко безкомпромисен и директен е като млад писател. В него моралният му компас го повежда към повествование, което, в тон с читателското търсене през този период, започва със събитие от злободневната хроника.
Убита е жена на име Естел и главният заподозрян е любовникът ѝ, безделникът Ърл. Той обаче има алиби. Гостувал е на брат си извън града и алибито му е подкрепено от купчината нечетени вестници на верандата на Ърл. Ала когато шериф Чарли Хаус преброява вестниците, вижда, че липсва броят от сряда, деня на убийството на Естел. Шерифът изгражда хипотеза как Ърл се е върнал от къщата на брат си да убие Естел, но тъй като има навика редовно да следи пазара на акции, не е устоял да провери индекса Дау Джоунс във вестника. Самият Ърл твърди, че вестникът не е доставен този ден.
И се стига до честта на вестникарчето. Момчето на име Марк твърди, че е доставило вестника този ден. „Ако вестниците се натрупват и никой не е казал да спреш, продължаваш да ги доставяш шест дни. – Обяснява то. – Такова е правилото, господин Хаус.“ Шериф Чарли Хаус има дилема пред себе си: дали да повярва на нехранимайко, живеещ в покрайнините на града, или на десетгодишен разносвач на вестници? В един съвременен разказ вестникарчето би се оказало хитър бандит. Или пък шерифът щеше да е убиецът. Но през петдесетте – в разказ на Вонегът от петдесетте – шерифът си е шериф, непоклатим стълб на общността, а вестникарчето е невинен праведник.
„Сериозният тон, с който Марк говореше за правилото, припомни на Чарли колко е удивително да си на десет – пише Вонегът. – И си помисли колко е жалко, че всички не могат да си останат на десет до края на живота си. Ако всички бяха на десет, каза си Чарли, може би правилата, приличието и здравият разум щяха да имат поне малък шанс.“
Вонегът пише разкази от този род в продължение на около десет години, след което посвещава творческия си живот на своите несравними романи, освободени от всякаква грижа за пазарните интереси. Те, разбира се, са по-комплексни, но са водени от същите морални ценности, които са в основата на ранните му разкази. Като цяло творчеството му го нарежда сред най-принципните и последователни във възгледите си автори от двайсети век.
„Дявол го взел, трябва да си добър с хората.“ Този епитаф е написан върху надгробна плоча, нарисувана от Вонегът, която той ми прати. Може да се направи опит за по-дълбоко и обхватно тълкуване на философията на Вонегът, но то няма да ни приближи повече до истината. Бъди добър с хората. Не им вреди. Грижи се за семейството си. Не подклаждай войни.
Имах щастието да опозная лично Кърт Вонегът – поне мъничко – малко преди смъртта му. Първата ни среща беше комична, почти като сцена в някой от романите му. Беше 2000 г. и Джил, съпругата на Вонегът, бе организирала малко събиране в жилището им в Манхатън. Присъстваха Колсън Уайтхед и критикът и поборник на книгата Джон Ленърд. Двамата с Колсън бяхме относително млади, около трийсетгодишни, и бяхме притеснени и възторжени от шанса да се запознаем с Вонегът. Последният от гостите, чието име така и не чух, говореше през цялото време. Двамата с Колсън бяхме получили аудиенция при Кърт Вонегът, а по една горчива ирония бяхме подложени на едночасово бърборене от някакъв си друг човек. Минутите течаха, а онзи не млъкваше, опиянен от собствения си глас, и изпълваше стаята с море от думи. Вонегът палеше цигара от цигара и често любезно кимаше с прошарената си глава. Помня, че успя да вмъкне всичко на всичко едно изречение и то бе свързано с джаз.
По-късно Джил уреди още една среща и този път бях насаме с Вонегът, та можахме да разговаряме. Или по-скоро аз можах да слушам. Той бе всичко, което би могъл да си пожелае човек за него. Мил, забавен, готов за смях, проявяващ съпричастност към всеки – към сервитьора в ресторанта, към салонната управителка, – а очите му с тежки клепачи излъчваха неизлечимо униние от престъпленията на ближните му.
11 септември щеше да дойде само след няколко месеца и този ден, както и последвалата инвазия на САЩ в Афганистан и Ирак породиха период от несравними есета за безсмислието на войната. Бе тъкмо подходящото заключение на творческия му живот. Беше се измъчил с „Времетръс“, последния си роман. Опитите му да вкара разум в обзета от безумици и насилие планета под формата на кратки есета бе финалният акт на човек, вършил същото в романи и разкази в продължение на петдесет години.
В края на „Честта на едно вестникарче“ шерифът вижда отражението си в прозорец. „Съзря уморен старец и осъзна, че се е уморил и остарял от усилията си да направи света такъв, какъвто си го представят десетгодишните.“
Надявам се този сборник да ви достави същото удоволствие като на мен. Редакторите Джером Клинковиц и Дан Уейкфийлд, дългогодишни приятели на Вонегът, са се справили чудесно в подредбата на разказите и в увода към тях. Дълбокото им познаване на великия човек и яростната им лоялност към него личат навсякъде по страниците и превръщат сборника в съществена част от наследството на Вонегът.
И нещо за последно: ако случайно съм ви оставил с впечатлението как тези разкази са ценни най-вече с това, че документират ранния писателски етап на Вонегът или че са като пощенски картички от минала епоха, моля ви, знайте, че настоящата колекция кипи от значимост и днес и предоставя чиста, чак срамотна читателска наслада. Прозата е обрана, ритъмът енергичен, а удовлетворението да съзрем морална яснота и ред, вкарани в сложния, измъчен свят, е наистина неоценимо.
