По книжарниците излезе „Тайната на разказвачката на истории” от Седжал Бадани – богато разказана история за тайни, любов и лоялност в колониална Индия. Посветен на красотата на думите и тяхната сила като същински пир за сетивата, романът прославя човечността, разбирането към другия и значението на мечтите както в миналото, така и в днешни дни.
Джая, млада журналистка от Ню Йорк, знае добре, че семейството ѝ произхожда от Индия, но чувства корените си безкрайно далечни, почти откъснати. Като единствено дете на индийски имигранти, тя никога не е успявала да прекоси моста между себе си и майка си.
Младата жена отчаяно иска свое собствено дете, но след третото помятане двамата със съпруга ѝ се разделят, неспособни да понесат мъката. В този момент пристига писмо от Индия – дядо ѝ е на смъртното си ложе и иска да даде прощален подарък на майка ѝ. Но майка ѝ не желае да се върне обратно на мястото, което някога ѝ е причинило незнайна болка. Болка, за която никога не е говорила пред дъщеря си. Затова Джая заема нейното място с надеждата да намери отговорите за собствените си терзания.
Този нов свят е красив, вълнуващ и екзотичен. Джая започва да разплита връзките на кръвта и традицията, които я доближават до същината му. В самата му сърцевина обаче се крие и мрак – мрак, който младата жена опознава през очите на баба си Амиша. Необикновена жена, която никога не се е подчинявала на ограниченията, докато те не я пречупват, Амиша е истинска разказвачка на истории. Думите ѝ прелитат от 30-те години до днешни дни и рисуват портрет на няколко поколения, на ролята на жените в обществото и на една тайна, забранена любов, която раздира времето.
Казват, че домът е там, където е сърцето ти. В „Тайната на разказвачката на истории” Седжал Бадани възпява силата на словото да руши стени и да съгражда бариери, през историите на две жени с различен път към свободата. Романът пренася читателя в друго време и място, през ограниченията на строгото патриархално общество и мрачното сърце на колониална Индия към думите, силата и любовта на няколко необикновени герои.
Следва откъс от романа.
Из „Тайната на разказвачката на истории“
Седжал Бадани
ДЖАЯ
ТРИ МЕСЕЦА ПО-КЪСНО
2000 г.
ЕДНО
На пет години помолих майка ми да си вземем куче. Независимо от породата и големината. Исках само да си имам мое животинче, което да обичам и да прегръщам силно. След три дни майка ми ме изненада с кутре, вързано на каишка. Съвършено беше. Където бях аз, там беше и кучето, спеше в леглото ми. Няколко месеца по-късно кучето излязло от задния двор и повече не се върна. С часове плаках, седнала на леглото си, майка ми ме наблюдаваше мълчаливо от вратата на моята стая. Най-накрая заспах, изтощена от мъката си. На следващата сутрин открих, че е влязла, завила ме е с одеяло и е изгасила лампата. Никога не каза и дума за загубата ми.
***
Гледах как водата се блъска в скалите. Някъде далеч изсвири сирена, кораб даваше сигнал за курса си по река Хъдсън. Загърнах се по-плътно с якето. Килограмите, които бях натрупала с бебето, вече ги нямаше и ми бяха отнели така необходимия ми слой топлина. Мразовитият въздух се промъкваше през вълната и ме караше да треперя.
Свалих слънчевите очила, вдигнах лице към слънцето, което надзърташе иззад облаците. Температурите доста се бяха понижили и ни предупреждаваха за наближаването на зимата, макар да беше едва октомври. Нямах нищо против студа и снега. Даваха ми извинение да увия тялото си в слоеве дрехи и да се скрия от света. Имаше времена, в които не предпочитах единствено собствената си компания, обичах и тази на другите, но пък тогава не си бях представяла своя живот такъв, какъвто беше в този момент.
Пъхнах ръце под бедрата си и се облегнах на пейката. Седях и слушах клаксоните на колите и сирените на корабите, които прекъсваха отгласите от изпълващата ме тъга и бяха добре дошли за мен.
– Съжалявам, че закъснях.
Не се обърнах.
– Всичко е наред – казах, макар и двамата да знаехме, че лъжа. Нищо не беше наред и се чудех дали изобщо ще бъде някога. – Как беше работата?
– Добре.
Такива ли бяхме сега – двама души, които повтарят като папагали думите си? Патрик се настани до мен на пейката. Вятърът махна кестенявата му коса от челото. Около врата си носеше шала, който му купих преди две зими. За мен беше съвсем естествено да му купувам дрехи. Знаех коя е любимата му марка обувки, какви вратовръзки предпочита, усетът ни един за друг нямаше равен. Само че прекараното заедно време не ни научи как да се справим с тъгата.
– Добре – отново се заех да гледам водата, чудех се дали пък отговорите, които търсех, не са в дълбините ѝ. – Това е добре.
Ръката му покри моята и пръстите ни автоматично се преплетоха. Погледът ми тревожно литна към неговия. Изминали бяха три месеца от абразиото. Оттогава почти не си говорехме.
– Помниш ли първия учебен ден на първата ни година? – Не изчака моя отговор. – Влезе в клас с вдигната на кок коса, от който стърчеше молив. Носеше скъсани джинси и анцуг с надпис „Щом не си успял от първия път, скоковете с парашут не са за теб“.
– Как обичах тая дрипа – бях я изхвърлила, когато заживяхме заедно след колежа. От появилата се на ръкава дупка беше тръгнала бримка и беше стигнала чак до рамото. – Затова пък ти никога не си си падал по скоковете с парашут.
– Сгреших, като те оставих да избираш къде и кога да се срещнем втори път. – Пръстите му се свиха около моите. Неволно и аз отвърнах на притискането, зарадвах се на топлината от допира му. – Само ако знаех…
– Щеше ли да откажеш? – Погледнах го изненадана и зачаках отговора. Знаех, че в онзи ден беше притеснен, но въпреки това се стегна и се качи без никакви възражения на самолета.
– Ти щеше ли да се съгласиш на друга среща, ако бях? – попита.
– Обичах да скачам с парашут – признах. Първият път, когато отидох да скачам, беше заради отправено към мен предизвикателство през първата година в колежа. Бях праволинейно момиче, затова скоковете с парашут се оказаха добре дошло разнообразие във всекидневието ми. Превърнаха се в моето лекарство, в моя естествен наркотик. – Доста трудно щеше да е, ако беше отказал.
– Тогава се радвам, че се съгласих – отвърна той. Кимнах, разбирах, че без думи ми казва, че не съжалява за прекараните с мен години. – Отдавна не си скачала – напомни ми той.
Отдавна не бях наистина. Откакто започнахме да правим опити да имаме дете. След първия ми аборт той задаваше въпроси, после ме умоляваше да говорим, а аз му отвърнах, че нямам нищо за споделяне. Съсредоточих се напълно върху задачата отново да забременея. Бременността трябваше да изцели всички рани, причинени от аборта. Всеки следващ провал обаче ни отдалечаваше все повече един от друг.
– Трябва да отидеш пак – внимателно предложи. – Много обичаше скачането с парашут.
– Понякога да обичаш не е достатъчно, нали? – И двамата знаехме, че не говоря за скачането с парашут. Пусна пръстите ми. Изпитах огромно желание да протегна ръка и отново да стисна здраво неговата, но го оставих да се отдръпне. – Намери ли място?
Раздялата ни протичаше на етапи. След аборта той беше започнал да спи в стаята за гости. През почивните дни от седмицата започна да пътува с приятели или пък да посещава семейството си във Флорида. Чудех се дали не се разделяме. Когато ми каза, че си търсел апартамент, още едно парченце от мен, вече поразхлабено, се откъсна, но си замълчах.
– Да. – Отговори толкова тихо, че едва го чух. – На две пресечки от теб. Една спалня. Жилището е наето за половин година, докато си търся постоянно място.
Част от мен искаше да вярва, че остава наблизо заради мен, но логичната част от моя ум ме убеди, че изборът му се обяснява с удобството. Сегашният ни апартамент се намираше близо до работата му, можеше да ходи дотам пеша, както и до всички наши любими места. Чудех се дали ще го виждам в местния ресторант, или как чете вестник в неделя сутрин в кафенето, където вадеха от фурната пресни бейгъли, а собственикът знаеше колко много ги харесваме. Патрик предпочиташе своите леко препечени и с много крема сирене, докато аз обичах…
– Джая? – По тона му разбрах, че повтаря името ми.
– Съжалявам – потрих слепоочието си, надявах се така умът ми да се върне. – За минута потънах в мислите си.
Обърнах се, не исках да вижда онова, което криех, а тези пропадания се случваха все по-често.
– За какво говореше?
– Казала ли си на родителите си? – подвоуми се, преди да продължи: – За нас.
– Да – разтрих схванатия си врат и се обърнах към него. – Обадих им се миналата седмица.
Пред нас бавно минаваше кораб, докато си спомнях разговора.
– Татко ме попита как се справям, майка не каза нищо.
– Джая – започна Патрик, но го прекъснах с махване на ръка.
– Отивам за почивните дни при тях. Тогава ще им обясня.
– Искаш ли да дойда с теб? – Погледът му не изпускаше моя. – За да разберат.
Патрик беше синът, който баща ми така и не беше имал. Майка ми, изглежда, го прие и май се радваше на брака ни, но се държеше на разстояние, както правеше с всички.
– Няма никакво значение. – Опитваше се да ме улесни, но и двамата знаехме, че това няма да промени сдържаността на майка ми. – Тя пак няма да пожелае да го обсъдим.
Линиите около устата му се изопнаха и разбрах, че се въздържа да каже онова, което му се иска. Охлаждането помежду ни започна с опитите ни да забременея. Той се отдръпна, докато аз ставах все по-нетърпелива с годините на лечение инвитро и проблемите със забременяването. Всеки спор се въртеше около това какво трябва да се направи, за да забременея. Когато най-накрая за първи път забременях, сякаш месеците на отчуждение се стопиха. Празнувахме и мечтаехме заедно как семейството ни ще се увеличи. След аборта дванайсет седмици по-късно аз се разпаднах, а той се затвори в себе си. Скръбта ми беше всепоглъщаща. В нея нямаше място нито за нашия брак, нито за него. Започна цикъл, който ни преведе през още два аборта.
Патрик стана и уви по-плътно шала около врата си, задуши целия останал кислород помежду ни.
– Ще намина в края на почивните дни, за да си прибера и останалите вещи.
– Ще си бъда у дома. – Той все още имаше ключ, но кимнах, сякаш е неканен гост.
– Ще се видим тогава.
Така ми се искаше да го помоля да остане, но думите си останаха неизречени. Устата ми беше пресъхнала и не можех да изговоря и едно изречение. В очите ми пареха сълзи, които не падаха. Гледах как си отива, докато се скри от погледа ми. Едва тогава обърнах лице напред и продължих да се взирам в течащите води на Хъдсън. Щом се стъмни и се появиха светлините на града, поех по дългия път към дома.
