Какво се получава когато животът ти е дотолкова преплетен с една пиеса, че двете нишки се оказват неразривно свързани? В случая на Петя Дикова се ражда "интервю с пиеса" - книга за най-дълго играният спектакъл с един и същ състав в света. Героите са Ивайло Христов, Дони и Коцето-Калки, а представлението е "Секс, наркотици и рокендрол".
Още с първите редове Петя заявява, че няма претенции за "висока литература", но има претенции да обича тази постановка, актьорите в нея и въобще да бъде най-големият фен на този моноспектакъл.
Идеята да напише книга, посветена на пиесата, всъщност е на Дони. В продължение на осем години Петя събира емоции и размисли - нейни и чужди, на приятели, актьори и публика, за да ги предложи в един автентичен и неподправен разказ на тримата герои, а и на своя собствен живот в, чрез и покрай "Секса" (така накратко участниците в спектакъла наричат "Секс, наркотици и рокендрол").
В тази книга има за всеки по нещо. Дори и за неизкушените от театъра. Или може би най-вече за тях. Защото на тези 230 страници са събрани свидетелства и факти на един много интересен и бурен период от съвременната ни история.
Ето какво сподели пред Ladyzone.bg Петя Дикова на въпроса ни как са се променили тримата участници в този спектакъл от 1992 г. насам:
Ще ми се да дам конкретен отговор, но тук ще победи поетичният. Познавайки Ивайло, Дони и Коцето от дете, за мен те са с ореола на любимата учителка, която остава специална и носи спомена за безгрижието. Още повече, агличаните казват, че красотата е в очите на гледащия ("Beauty lies in the eyes of the beholder"). В моите очи тримата са си същите момчета, които познавам от малка. Тъй като съм изпуснала премиерата на "Секса" (била съм в първи клас), откакто съм редовен зрител на спектакъла, в моите очи тримата само ставаха още по– и най–. Ивайло едва ли може да стане по-добър актьор - не аз, други го сравняват с Ал Пачино (вижте в книгата :) ). Дони ежедневно доказва, че е овладял мултитаскинга до съвършенство, а Коцето положително спи във формалин (затова не остарява) и никой не може да ме убеди в обратното.
Разбира се, през тези години се случиха много неща и текстът отрази някои от тях. В началото един от героите на Ивайло казваше: „Изведнъж Франки щраква с пръст и се появяват три кифли по бикини и той им обещал, че ако останат, ще ги запознае с Майкъл Джексън.“ След смъртта на Краля на попа, съвсем закономерно, Ивайло го замени с Леонардо ди Каприо. Също любопитна е и реплика на друг негов персонаж: „На 51 години съм и още лашкам жената, както я лашках през първата брачна нощ. Оттогава има цицина, още не може да ѝ мине“ – едно време това е било възраст пред пенсия, и Ивайло казва тази реплика откакто е на 37 години.
И накрая, не знам дали актьорите са се променили, но публиката е толкова разнообразна, тя заслужава да й се посвети отделна глава, каквато има в книгата. Няма да забравя какво ми каза Дони веднъж - "В публиката има хора, които са водили в салона любовта си, преди да правят любов с нея".
Следват три кратки откъса от „Интервю с пиеса: Секс, наркотици и рокендрол” >>
В интервютата ни през годините Ивайло ми е разказвал и за критични ситуации и инфарктни представления. Като това, в което по време на първите един-два монолога въобще не усеща залата:
Ивайло Христов
В началото съм имал наистина такива, по-екстремни ситуации и тогава вече адреналинът те държи много дълго или се получава обратният ефект – забиваш веднага... Много характерна случка беше, когато за първи път трябваше да го играя от малка на голяма сцена. Пътувахме за Бургас. Тръгнахме с една кола, тя още на Орлов мост се счупи, наложи се да отида да взема моята... В Бургас се оказа, че ще играем на сцената на бургаската опера, която е огромно чудовище! А аз до този момент го бях играл на все пак по-малка зала. И когато излязох на сцената... Това няма да го забравя никога, даже го разказвам на студентите като нещо, което се случва на актьора. Изведнъж пред мен – просто имах чувството, че е една огромна бездна. Не виждах хората, нямах никакъв контакт с тях. И усещах как текстът звучи кухо, нищо не се случва. И през първото преобличане излязох гневен и просто не издържах и се разревах ей така – потекоха ми сълзи в един ъгъл до сцената... Но странното беше, че примерно 5 или 10 минути по-късно аз абсолютно можех да кажа за всеки в залата кой какво работи, на колко години е. Не знам какво се случи, нямам обяснение наистина. Хората, които бяха в залата – да речем, хиляда човека, – на всеки само името нямаше как да му кажа, но можех да преценя какво работи, къде се намира, какво е състоянието му в момента. Имах чувството, че тия хора ги познавам отдавна. Разбира се, след представлението заспах на масата, докато вечеряхме. Умората беше канска. Но пък това беше много добър урок за мен...
Ето какво добави Ивайло след време:
Ами това е великото нещо на сцената – да усетиш една зала от 400–500 човека, които дишат заедно с тебе и живеете заедно. Изключително усещане! Сигурно съм ти го разказвал този случай в Бургас, в операта.
Когато публиката не реагира...
Тогава някак си бях сигурен, че има Бог. Отнякъде нещо се случи, нямам обяснение наистина. Това беше абсолютно невероятно – просто след 10 минути имах чувството, че познавам всички хора в салона... Беше много особено.
На следващата страница четете: "Как може от сцената да се чуват псувни и думи като „секс“ и „оргазъм“?"
