„Да дойдеш на света“ ни среща с чувствителната Джема, чиято съдба се оказва свързана със Сараево и безумието на войната там. Една ранна утрин звънва телефонът. Стар приятел внася смут в подредения делник на семейството, възкресявайки загадъчните спомени на Джема. Тя потегля на път към Босна с необуздания си син Пиетро – разтърсващо пътуване, което следва да я помири с миналото й...

Предлагаме ви късче от романа:

Пътуване на надеждата... остатъчни думи, между многото в края на деня. Прочетох ги в аптеката върху стъклен съд до касата, с процеп да пуснеш пари и снимката на едно дете, залепена със скоч, някое от онези, дето пристигат отдалече, за да им направят операция, наистина пътуване на надеждата. Въртя се в леглото, въздишам звучно. Поглеждам тялото на Джулиано, тежко, неподвижно. Спи в любимата си поза, по гръб, гол до кръста. От време на време леко похъркване се разнася от устата му, все едно кротък звяр разпъжда мушици.

Надежда, мисля си за тази дума, придобиваща очертания в тъмнината. Лицето й е на малко объркана жена, от онези, влачещи поражението след себе си, но продължаващи да се бъхтят с достойнство. Може би моето, лице на поостаряло момиче, застинало във времето от преданост, от страх.

Излизам на терасата, виждам обичайното. Сградата отсреща, притворените жалузи. Табелата на бара не свети. Градът е затихнал, само останки от далечни шумове. Рим се е унесъл в сън. Спи неговият празник, грижите му. Спят предградията. И папата спи, червените му обувки са празни.
Телефонът звъни рано сутринта. Стряскам се от звука, препъвам се по коридора, може би викам, за да изглеждам будна.

– Кой е?
В слушалката има шум, като вятър, промъкващ се между клоните.
– Може ли да говоря с Джема?
Италианският е добър, но думите са прекалено отчетливи.
– Аз съм.
– Джема? Ти ли си, Джема?
– Да.
– Джема...
Повтаря името, а после се засмива. Разпознавам този дрезгав, накъсан смях... връхлита ме отведнъж.
– Гойко...
Прави пауза.
– Да, твоят Гойко.
Като застинала експлозия. Дълга празнина, изпълваща се с отломки.
– Моят Гойко... – заеквам.
– Да, точно той.
Неговият мирис, лицето му, нашите години.
– От месеци опитвам да те открия чрез посолството...
Мислех си за Гойко без повод преди няколко дни на улицата, минаваше едно момче и май приличаше на него.

Говорим малко: „Как си? Какво правиш? Живях няколко години в Париж и сега съм си отново вкъщи...“.
– Организират изложба, за да припомнят за обсадата... има фотографии и на Диего.
Студенината от пода пропълзява по краката, спира се на корема.
– Удава се възможност.

Пак се засмива, както се смееше, не съвсем жизнерадостно, а по-скоро да вдъхне бодрост на онази лека, неизменна тъга.
– Ела.
– Добре, ще си помисля.
– Не трябва да мислиш, трябва да дойдеш.
– Защо?
– Защото животът си отива и ние с него. Помниш ли?
То е ясно, че помня.
– И ни се кикоти като беззъба дърта курва, очакваща последния си клиент...

Стиховете на Гойко... животът като безкрайна балада. Спомням си как попипва носа си, мачка го като восък, докато ги казва, записва ги върху кибритени кутийки, по ръцете си. Гойко е жив, винаги е живял. Внезапно си задавам въпроса как съм могла да се откажа от него през всичкото това време. Защо в живота се случва да се откажем от добрите хора заради другите, които не ни интересуват, не правят нищо добро за нас, само се пречкат в краката ни, покваряват ни с техните лъжи, приучват ни да бъдем зайци?
– Добре, ще дойда.

Лепкавата кал на живота се вдига на прах и се понася около мен.

Гойко ликува, крещи от радост.

Имаше прах, когато напуснах Сараево, вдигаше се от ниското, разпръсквана от студения вятър, завихряше се по пътищата, заличаваше подир себе си. Покриваше минаретата, къщите, мъртвите по пазара, погребани под зеленчуците и кинкалерията, затрупани с дървените отломки на хвръкналите сергии.

Питам Гойко защо ми се обажда чак сега, защо чак сега се е затъжил за мен.
– От години тъгувам за теб.
Гласът му се задавя във въздишка. Чува се сякаш поривът на вятъра... или са километрите разстояние.

Внезапно се изплашвам, че връзката ще се разпадне и отново ще настъпи мълчанието, продължило години, сега това ми се струва непоносимо.

Бързо го питам за телефонния му номер. Мобилен, записвам го на къс хартия с прекъсващата химикалка. Би трябвало да взема друга, но се боя да оставя телефона. Шумът е все по-силен. Виждам телефонен кабел, който се скъсва и пада, искрейки... колко съм ги виждала из този изолиран град, увиснали в нищото. Сграбчвам миналото, натискайки върху листа, опасявам се да не го изгубя още веднъж.
– Ще ти се обадя, за да ти кажа кога кацам.

Влизам в стаята на Пиетро, ровя из химикалките му, повтарям върху белите следи от цифрите. Пиетро спи, дългите крака се подават извън чаршафа. Мисля онова, за което се сещам винаги, когато го виждам изтегнат: леглото му вече е много късо и трябва да бъде сменено. Вдигам китарата, захвърлена на пода до пантофите. Ще се ядоса, трябва да го придумам да дойде с мен.
Вземам душ и отивам в кухнята при Джулиано. Той е направил кафе.
– Кой се обади?

Не отговарям веднага, очите ми са като лакирани, не помръдват. Под душа усетих кожата си твърда, както едно време, когато се къпех набързо и излизах от къщи с мокра коса.
Казвам му за Гойко и че бих искала да замина.
– Така изведнъж?
Но не изглежда учуден.
– Каза ли на Пиетро?
– Спи.
– Може би трябва да го събудиш.

Нощес брадата му е набола, косите покриват в безпорядък лицето, олисялата част отгоре на главата се вижда повече. През деня е винаги спретнат, градско, казармено, архивно същество. Това безредие е само за мен и все още ми се струва най-хубавата ни страна, ароматна и тайнствена... онази от първите ни дни, когато правехме любов, а после сядахме голи и разрошени да се гледаме. Ние сме мъж и жена, преди шестнайсет години ми помогна на едно военно летище. Когато му припомням, че ми е спасил живота, клати глава, изчервява се, отрича и казва: „Не е вярно, ти и Пиетро спасихте моя“.

Лаком е. Възползва се от случая, от изумените ми очи, изяжда още едно парче кекс.
– А после се оплакваш от килата...
– Ти се жалваш, аз съм си добре и така.
Вярно е, той се приема и такъв, затова е толкова приветлив. Надига се, докосва леко едното ми рамо.
– Добре ще е да отидеш.

Прочел е колебание в погледа ми... внезапно в мен се надига страх. Прекалено стремглаво съм се втурнала назад, към онази пламенна младост. Може би само я оплаквам. Студено ми е на врата, трябва да се върна в банята и да си оправя косата със сешоара. Отново съм аз, едно победено момиче на крачка от старостта.
– Трябва да се организирам, да отида в редакцията, не... не знам.
– Знаеш, знаеш.

Щял да ми се обади от офиса, като влезе в нета, ще се опита да намери нискотарифни билети. Смее се: „Не вярвам да се е извила опашка за заминаване в Сараево“.



Маргарет Мацантини е родена в Дъблин, но живее в Италия. От майка си наследява страстта към рисуването и усета към детайла. Баща й е италианец и това обяснява трескавата експресивност на нейните творби, превърнали я във фаворит както на широката публика, така и на критиката. Очаква се филмът, заснет по романа „Да дойдеш на света“ (с Пенелопе Крус в главната роля) да предизвика фурор.

Цена: 16 лв.