Клеър Макинтош, автор на бестселъровите психологически трилъри "Оставих те да си отидеш", "Виждам те" и "Игра на лъжи", пише най-съкровената си книга до момента. "След края" докосва най-дълбоките кътчета в човешката душа и понася читателя по пътя към изкуплението, преодоляването на раните от миналото и обичта.
Любовта на Макс и Пип изглежда вечна и неразрушима. Двамата могат да посрещнат всичко – всичко на света – защото го правят заедно. Когато обаче двегодишният им син се разболява от тежка болест, това преобръща света им. Лекарите са вдигнали ръце, неспособни да поемат отговорността на тежкото решение, и поверяват бъдещето на детето в ръцете на родителите му. Пътищата са различни… и всяка от двете посоки изглежда трудна, опасна и изпълнена с неизвестности.
За първи път Макс и Пип са на различно мнение. Дали решението, което са взели, е най-правилното? Дали поставят на първо място интересите на сина си, или своите собствени? Могат ли двамата да възстановят връзката си, да излекуват душите си, да намерят отново пътя към сърцето на другия? И може ли някой, който е преминал през ада, да намери отново изкуплението и любовта?
Клеър Макинтош дебютира с трилъра "Оставих те да си отидеш", който веднага се превръща в най-бързо продаващата се книга на изгряващ автор в криминалния жанр. Романът ѝ печели най-престижната награда за криминална литература във Великобритания – Theakstons Old Peculier Crime Novel, като побеждава доказани имена като Дж. К. Роулинг ("Хари Потър", "Зовът на кукувицата"). Докато в трилърите си Макинтош стъпва върху дългогодишния си опит в Службата за криминални разследвания, в романа "След края" тя разкрива пред читателите най-съкровената и ранима страна на човешката душевност.
Изящна и красива, историята за началото "След края" ни кара да прелистваме страница след страница и не ни оставя дълго след това. "След края" е красиво написан роман, завладяващ, нежен и искрен. Не мога да спра да мисля за него", казва Лиан Мориарти.
Прочетете избран откъс от романа "След края" на Клеър Макинтош, който излиза от издателство "Сиела". >>>
ПРЕДИ
ЕДНО
ПИП
Дилън беше само на шест часа, когато забелязах белега с размерите на пръстов отпечатък зад лявото му ухо. Лежах на една страна и не можех да отлепя очи от него, а със свободната си ръка го бях прегърнала покровителствено. Перфектните му устни потреперваха, докато дишаше. Гледах бузите и ушите му, които все още нямаха някаква характерна форма. И тогава видях петното с цвят на чай с мляко и се усмихнах, защото то беше нещо напълно ново и въпреки това добре познато.
– Има твоя родилен белег.
Показах го на Макс, който отвърна: Значи бебето определено е мое, и заради умората и еуфорията се засмяхме толкова силно, че сестрата подаде глава между завесите, за да провери каква е тази врява. Когато съпругът ми си тръгна и намалиха осветлението, докоснах с пръст белега с цвят на чай с мляко, свързал двете човешки същества, които обичах най-много на този свят, и си помислих, че животът няма как да е по-съвършен.
Отнякъде в отделението се разнася пронизителен писък и съпътстващото го измърморване от родител, който също като мен не спи в този късен час. Чувам скърцането на гумени подметки в коридора и бълбукането на диспенсъра за вода, който пуска една доза, преди обувките да се върнат там, откъдето са дошли.
Полагам нежно ръка върху челото на Дилън и го погалвам. Косата му расте назад на светли кичури, също както когато беше бебе, и се чудя дали ще остане толкова къдрава и дали отново ще стане кестенява, каквато беше, когато навърши две години. Прокарвам пръст през носа му, като внимавам да не докосна тясната тръбичка, вкарана през едната му ноздра и стигаща чак до стомаха му.
Ендотрахеалната тръба е по-голяма от тръбата за ентерално хранене. Тя е напъхана между устните му и е застопорена с две широки ленти тиксо – една през брадичката му и една над устната му. На Коледа донесохме залепващи се мустаци, които ни се паднаха от пакетите с крекери, и избрахме най-извития и най-екстравагантния за Дилън. За няколко дни, докато лепилото им не се изтърка, нашият почти тригодишен син караше всички наоколо отново да се смеят.
– Може ли да го докосна?
Вдигам поглед към другия край на стаята, където е новото момче. Майка му – неспокойна и несигурна – бди над леглото му.
– Разбира се. – Сестрата на смяна, Черил, му се усмихва окуражително. – Хвани го за ръката, гушни го. Поговори му. – Тук винаги има поне две сестри на смяна, но Черил ми е любимка. Действа толкова успокоително, че съм сигурна, че пациентите ѝ оздравяват само като стоят край нея. В стаята ни има три деца – осеммесечната Дарси Брадфорд, моят Дилън и новото момче.
Името Лиъм Слейтър е написано с маркер на картона в края на неговото легло. Ако децата са достатъчно добре, когато ги приемат в интензивното отделение, могат да си изберат стикер с животно. Същото беше с табелките над детските креватчета в яслата на Дилън. Там му избрах котка. Той обича котките. Винаги ги гали много нежно, а очите му се ококорват, все едно за първи път докосва нещо толкова меко. Веднъж един голям рижав котарак го одраска и устата му оформи перфектен кръг, който изразяваше шока и страха му, преди да се разплаче. Изпитах тъга, че от този миг насетне ще се страхува от нещо, което му е носило толкова много радост.
– Не знам какво да кажа – прошепва майката на Лиъм, която диша на пресекулки. Синът ѝ е по-голям от Дилън – вероятно вече ходи на училище, – с чипо носле, лунички и дълга коса. Над ухото му са обръснати две тънки линии.
– Готина прическа – отбелязвам аз.
– Очевидно всички родители позволяват на децата си да си правят такива. – Жената завърта очи, но жестът ѝ е бегла имитация на родителско раздразнение. Включвам се в играта и я дарявам с превзета гримаса.
– О, скъпа... и мен това ме чака. – Усмихвам се. – Аз съм Пип, а това е Дилън.
– Ники. И Лиъм. – Гласът ѝ потреперва, когато изрича името на детето си. – Ще ми се Конър да беше тук.
– Съпругът ти? Може би утре ще дойде?
– Той пътува с влака. Работата му е такава, че ги вземат в понеделник сутринта и ги връщат в петък. През седмицата са на обект.
– Строител ли е?
– Мазач. В момента работят на летище „Гетуик“. – Жената обръща пребледнялото си лице към Лиъм. Познавам това чувство, този страх, увеличен хиляда пъти от тишината в интензивното. Атмосферата в раковото отделение е различна. Децата бягат нагоре-надолу в коридора и в стаята за игри, където навсякъде са разпилени играчки. По-големите решават задачи по математика с преподавателския екип, а физиотерапевтите помагат на инатливите крайници да се подчиняват. Родителите там също се тревожат, разбира се... Господи, направо са ужасени, но... там е различно, това е. По-шумно е, някак си по-оживено. И има повече надежда.
– Пак ли сте тук? – питат сестрите, когато ни видят. Нежните им очи срещат моите и за секунда прочитам съжалението в тях. Съжаляваме, че това се случва. Справяте се много добре. Всичко ще бъде наред. – Тук ти харесва, нали, Дилън?
Странното е, че наистина му харесва. Лицето му се оживява от познатите лица и ако краката му работят, хуква по коридора към стаята за игри, за да потърси голямата кутия „Лего Дупло“. Ако страничен човек го види отдалеч колко е наперен, не би си помислил, че има мозъчен тумор.
Ако се приближи, ще разбере. Ако се приближи, ще види извивка като кука на закачалка в лявата част на главата му, където хирурзите го отвориха и премахнаха парче кост, за да стигнат до тумора. Ако се приближи, ще види хлътналите му очи и восъчната кожа, гладна за червени кръвни телца. Ако се приближи до нас на улицата, ще потръпне, преди да успее да потисне реакцията си.
Никой не потръпва в детското отделение. Дилън е едно от десетките деца, които носят раните от все още неспечелена война. Може би затова му харесва тук, защото се вписва.
На мен също ми харесва. Харесва ми разтегателното ми легло до детското креватче на Дилън, на което спя много по-добре, отколкото на онова у дома, защото тук трябва само да натисна един бутон и някой ще дойде на бегом. Някой, който няма да се паникьоса, ако синът ми си е извадил катетъра на Хикман; който да ме успокои, че афтите в устата му ще зараснат с времето, да ми се усмихне нежно и да ми каже, че синините са нормални след химиотерапия.
Никой не се паникьоса последния път, когато натиснах бутона, но също така никой не се и усмихна.
– Пневмония – съобщи лекарката. Тя беше с нас по време на първия цикъл на химиотерапия, когато двамата с Макс потискахме сълзите си и си казвахме: Трябва да сме смели заради Дилън. Виждахме я при всеки следващ цикъл, беше се превърнала в константа през четирите месеца, които прекарахме във и извън болницата. – Химиотерапията може да предизвика възпаления в дробовете – затова му е трудно да диша.
– Но последният цикъл беше през септември. – Това се случи в края на октомври. Онова, което беше останало от тумора след операцията, не ставаше по-голямо, бяхме завършили химиотерапията и Дилън трябваше да се подобрява, а не да се влошава.
– В някои случаи симптомите може да се появят след месеци. Кислород, моля. – Последните ѝ думи бяха отправени към сестрата, която вече подготвяше една маска.
Два дни по-късно Дилън беше прехвърлен в педиатричното отделение за интензивно лечение на командно дишане.
