"Герой по неволя" ни запознава с двама обаятелни мъже, двама "тихи" герои, чиито съдби се пресичат неумолимо. Единият е Фелисито Янаке - скромен собственик на транспортна фирма, който става жертва на изнудване. Другият е Исмаел Карера - влиятелен собственик на застрахователна компания в Лима, който готви план за отмъщение срещу алчните си, мързеливи синове. Заедно със сержант Литума и капитан Силва, двамата ще въвлекат читателя в необикновена криминална интрига.
Забележителното произведение на Нобеловия лауреат за литература Марио Варгас Льоса – „Герой по неволя”, излиза на книжния пазар у нас на 2 февруари!
Марио Варгас Льоса е сред величията на латиноамериканската белетристика. Неговите романи са изкусни жанрови амалгами, а историите му обитават границата между модернизма и постмодернизма. Варгас Льоса съчетава криминални мистерии с исторически факти, политическа алегория с непоколебима социална критика - всичко това облъхнато от брилянтно чувство за хумор. Творби като „Кой уби Паломино Молеро?“ и „Литума в Андите“, сега и „Герой по неволя“, свидетелстват за ангажираността на писателя с болезнената тема за същността на перуанското общество и неговите дехуманизирани механизми за подчинение и контрол.
Прочетете откъс от романа>>>
Фелисито Янаке, собственик на транспортна фирма "Нариуала", излезе от дома си онази сутрин точно в седем и половина – както всеки делничен ден след редовния половин час упражнения чи конг, студен душ и обичайната закуска от кафе с малко козе мляко и препечени филийки с масло и няколко капки сироп от меласа. Живееше в центъра на Пиура и на улица "Арекипа" вече кипеше всекидневната глъчка – високите тротоари бяха изпълнени с хора, тръгнали на работа, на пазар или да заведат децата на училище. Няколко набожни жени се бяха упътили към катедралата за литургията в осем. Уличните продавачи се надвикваха да предлагат захарни пръчки, близалки, пържени банани, банички и какви ли не дреболии, а на ъгъла под стряхата на старата къща в колониален стил вече седеше слепият Лусиндо с канчето за милостиня в краката си. Всичко както всеки друг ден от незапомнени времена.
С едно изключение. Тази сутрин на обкованата дървена врата до бронзовото чукче някой беше залепил син плик, на който, написано с печатни букви, ясно се четеше името на стопанина: ДОН ФЕЛИСИТО ЯНАКЕ. Не помнеше досега да са му оставяли писмо по този начин – закачено като съдебна призовка или съобщение за глоба. Обикновено раздавачът го пускаше вътре през процепа във вратата. Разлепи плика, отвори го и с леко мърдане на устни прочете писмото:
Господин Янаке,
Успехите на вашата транспортна фирма „Нариуала“ са гордост за Пиура и нейната общественост. Това обаче крие известен риск, тъй като всяко процъфтяващо предприятие е изложено на посегателства и злодеяния от страна на обидени, завистливи и злонамерени хора, а такива, както добре знаете, тук не липсват. Но не се тревожете. Нашата организация е готова да осигури безопасност на „Нариуала“, семейството ви и на вас лично срещу евентуални нападки, неприятности или заплахи от страна на злосторниците. Възнаграждението за тази дейност е 500 долара на месец (скромна сума, както виждате, в сравнение с растящото ви благосъстояние). Своевременно ще се свържем с вас, за да уточним начина на заплащане.
Не е нужно да ви изтъкваме колко важно е да запазите пълно мълчание по този въпрос. Всичко трябва да си остане между нас.
Господ да ви пази.
Вместо подпис имаше нескопосна рисунка, която напомняше паяче. Дон Фелисито прочете още няколко пъти писмото, написано с неравни букви и изпъстрено с петна от мастило. Изненадан и дори развеселен, изпита смътното усещане, че е някаква лоша шега. Смачка писмото заедно с плика и понечи да го хвърли в кошчето на ъгъла до слепия Лусиндо. После се отказа и след като го поизглади, го прибра в джоба си.
Имаше десетина преки от дома му на улица „Арекипа“ до офиса на фирмата на булевард „Санчес Серо“. Този път не си преговори наум задачите за деня, както правеше винаги, защото в главата му се въртеше писмото с паячето. Трябваше ли да го приеме сериозно?
Дали да не подаде жалба в полицията? Изнудвачите му пишеха, че ще се свържат с него, за да уточнят „начина на заплащане“. Нямаше ли да е по-добре да изчака да се обадят и след това да иде в участъка? Може просто някой негодник да си прави дебелашка шега. От друга страна, престъпността в Пиура напоследък наистина се бе увеличила – обири на къщи, улични кражби, дори отвличания, които, според слуховете, семействата на белите от богаташките квартали Ел Чипе и Лос Ехидос тихомълком уреждаха без много шум. Макар че се чувстваше объркан и нерешителен, в едно беше сигурен – в никакъв случай и при никакви обстоятелства нямаше да плати и сентаво на тези бандити. И както толкова пъти в живота, Фелисито си спомни последните думи на баща си, преди да умре: „Никога не се оставяй да те тъпчат, синко. Този мой съвет е единственото ти наследство“. Беше го послушал и никога не се бе оставил да го тъпчат. А след повече от половин век зад гърба си беше твърде стар, за да променя навиците си. Вървеше толкова погълнат от мислите си, че едва кимна на поета Хоакин Рамос и бързо го отмина, въпреки че друг път се спираше да размени няколко думи с този закоравял бохем. Навярно пак беше прекарал нощта в някое барче и едва сега се прибираше, с изцъклен поглед и вечния си монокъл, като дърпаше козата, която наричаше своята газела.
Когато стигна до офиса на транспортна фирма „Нариуала“, вече бяха отпътували – по разписание и с достатъчен брой пътници – първите автобуси за Суляна, Талара и Тумбес, за Чулуканас и Моропон, за Катакаос, Ла Унион, Сечура и Байовар, както и микробусите за Чиклайо и товарните коли за Пайта. Още се навъртаха шепа хора, които предаваха пратки или проверяваха следобедните разписания. Секретарката му Хосефита – любителка на блузи с дълбоки деколтета, с широки хълбоци и игриви очи – беше оставила на бюрото списъка със срещите и задълженията му за деня и термос с кафе, което той щеше да изпие до времето за обяд.
– Какво ви е, шефе? – попита тя вместо поздрав. – Защо е тази физиономия? Кошмари ли сънувахте снощи?
– Неприятности – отвърна той, докато сваляше шапката и сакото. Окачи ги на закачалката и седна, но сякаш си спомни нещо неотложно, скочи отново, облече сакото и нахлупи шапката.
– Ей сега се връщам – подхвърли на секретарката, докато крачеше към вратата. – Отивам в полицията да подам оплакване.
– Да не са ви обрали? – опули живите си изпъкнали очи Хосефита. – В Пиура всеки ден стават обири.
– Не, не, после ще ви разкажа.
Фелисито решително се упъти към участъка, който се намираше също на булевард „Санчес Серо“, само на няколко преки оттам. Беше още рано и горещината беше поносима, но той знаеше, че след по-малко от час тези тротоари, пълни с пътнически агенции и транспортни фирми, ще се напекат като пещ и той ще се върне облян в пот. Синовете му Мигел и Тибурсио много пъти му бяха казвали, че е лудост да се облича винаги с жилетка, сако и шапка в този град, в който бедни и богати цяла година ходеха по ризи. Но още откакто откри фирмата, с която много се гордееше, той държеше да има достолепен вид и зиме и лете носеше шапка, сако, жилетка и вратовръзка с малък възел. Беше дребен слаб мъж, сдържан и работлив. В Япатера, където се бе родил, и в Чулуканас, където бе завършил началното училище, беше ходил бос. За първи път сложи обувки, когато баща му го доведе в Пиура. Сега, на петдесет и пет години, бе все още здрав, работоспособен и пъргав. Мислеше, че това се дължи на упражненията чи конг, на които го бе научил приятелят му, покойният лавкаджия Лау. Никога не се бе занимавал с друг спорт, освен че много ходеше пеш. Всъщност можеха ли да се смятат за спорт тези забавени движения? Те дори не раздвижваха мускулите, а представляваха по-особен начин на дишане. Пристигна в полицията изпотен и ядосан. Шегичка или не, но авторът на писмото му проваляше цялата сутрин.
"Герой по неволя" излиза на пазара на 2 февруари
Colibri, цена: 20 лева
