"Бели трюфели през зимата" е посветена на живота на Огюст Ескофие и е вълнуваща поредица от прекрасни блюда, срещи с короновани особи и с известни личности от политиката и света на изкуството. Сърцето на легендарния готвач е подвластно на две страсти – кулинарията и любовта... към две напълно различни жени: красавицата Сара Бернар – една от най-обожаваните жени и актриси на своето време, и съпругата – независимата и аристократична поетеса Делфин Дафи, чиято ръка Ескофие печели на хазарт...


Всъщност Огюст Ескофие (1846–1935) променя начина ни на хранене чрез своите ресторанти в прочутите хотели „Савой” и „Риц”. Той е и човекът, отговорен за представата ни за съвременното кулинарното изкуство. Огюст описва подробно готварските техники, като ги адаптира към по-модерните времена. И до днес описаните от Ескофие методи за организация на кухнята, за приготвяне на сосове и други подобни кулинарни похвати са основата, върху която стъпва всеки един готвач. На него дължим сентенцията „Добрата кухня е основата на човешкото щастие”.

Ескофие остава в историята на кулинарията с името „царя на готвачите”. Наречен е така от крал Вилхелм ІІ, който в разговор с него отбелязва, че и двамата са крале, но единият е крал на германците, а другият – на всички готвачи. Неговата лична история е не по-малко интересна, затова ви предлагаме ви кратък откъс от романа:

Трудното при спомените е в това, че те оставят постоянен отпечатък. Дори когато подробностите избледнеят, остава мракът. Левият крак винаги ще бъде предпочитан след счупването на десния. Сърцето винаги ще бъде недоволно, когато разбере колко много може да понесе.

Звукът от смеха на Сара – закачлив и яростен – него Ескофие никога не можеше да забрави.

Запознаха се през 1874 година в Париж – много преди Делфин, брака и децата, по време, когато най-скандалният град в света беше истински скандализиран от първата изложба на Анонимното сдружено общество на художниците. „Импресионистите“ – Клод Моне, Пиер Огюст Реноар, Камий Писаро, Едгар Дега – тогава те бяха пълни аутсайдери, неодобрени от нито едно жури, държава или галерия. Напълно сами. Ренегати.
***
И макар да беше доста късно, галерията беше препълнена. Противно на очакванията на организаторите обаче представителите на „работническата класа“ се брояха на пръсти. Преобладаващата част от посетителите бяха слабо известни художници, куртизанки и актьори. Това бяха от същите онези хора, на които Ескофие доста често позволяваше да се хранят за сметка на заведението, когато дойдеха в „Малкия Мулен Руж“ – „декорацията“, както обичаше да ги нарича. Бохеми – номади от всички породи – остроумни, красиви, очарователни и неконвенционални.

Бяха забавни и от ключово значение за определяне тона на всяка маса, особено жените. Без тези жени ресторантът щеше да бъде пълен само с мрачни мъже. Почтените жени не желаеха да бъдат виждани да вечерят на публични места. Или поне все още не. Ескофие се опитваше да убеди собствениците да добавят розово осветление към салоните за хранене. То правеше комплимент на жените и така не след дълго всички жени щяха да започнат да се стичат към „Малкия Мулен Руж“. И да идват отново и отново. Той бе наясно, че цивилизоващото присъствие на жени, били те и бохеми, е ключово за успеха на един ресторант.

На тази изложба обаче те изглеждаха леко заплашително. Повечето от тях пиеха. И всички до една бяха шумни и дръзки. Стените на галерията бяха боядисани в тъмночервено, като нарове. Хората спореха дори по този въпрос.

– Кръв! – извика по едно време някой. – Стените са подгиз¬нали в кръв!
Всичко изглеждаше напълно абсурдно. „Те са и актьорите, и зрителите в собствения си театър“ – каза си той.
Както и да се наричаше този нюанс обаче, истината бе, че той се превръщаше в перфектен фон за творбите. Всяка картина – а те бяха много – се открояваше рязко на червения фон на стените. Всеки замах на четката, всяко петно светлина, всяко намерение и всеки нюанс изглеждаха подсилени, подобно на слънце, издигащо се в гневно небе.

Макар и изтощен, Ескофие започна да си проправя път покрай платната и тълпите. Помещенията воняха на влажна вълна и пот. Творбите го шокираха. Имаше цяла стена с платна в масло и пастел, закачени на нивото на очите, все от Реноар, десет картини от Дега, пет от Писаро, три от Сезан и толкова много от Моне, че Ескофие влезе напълно в положението на брата на Реноар.

Но никога досега не бе виждал толкова много красота. Дори и най-елегантната жена, осветена в розовата светлина на ресторантския салон, не можеше да съперничи на тази красота. А когато пристигна пред „Импресия, изгрев“, тя се оказа още по-зашеметяваща и от снимката в каталога. За миг си помисли, че е пропаднал в някакъв сън, в самотен пейзаж в оранжево и сиво. Доре се бе оказал напълно прав за импресионистите. Тази картина изобщо не беше като реалността, но въпреки това изглеждаше по-реална и от нея.

Цена: 14,00 лв. От "Кръгозор"