Бягство по неволя в "Изхвърлени в Америка" от Джанин Къминс

Четвърта глава

Когато се видяха за пръв път, беше вторник сутрин, Хавиер Креспо Фуентес дойде сам в книжарничката на Лидия, която тъкмо изваждаше черната дъска на тротоара отпред. През онази седмица беше подбрала десет книги от далечни места, които да предлага на промоция, а надписът с тебешир гласеше: Книги, по-евтини от самолетни билети. Придържаше вратата с крак, докато изваждаше дъската, и в този момент се зададе той, видя я и ускори крачка, за да ѝ помогне. Звънчето на входа дрънна и оповести появата му.

– Благодаря ви – каза Лидия.

– Но много по-опасни – отбеляза той.

– Моля? – събра вежди тя, докато нагласяше триножника с дъската.

– Табелата ви – посочи той, а Лидия отстъпи назад, за да огледа надписа. – Книгите наистина са по-евтини от действително пътуване, но са много по-опасни.

– Е, зависи закъде пътувате – отговори му с усмивка.

Влязоха и тя го остави да разглежда на спокойствие купчините, а когато той най-сетне се приближи до касата и остави книгите си отстрани, изборът му я изуми.

Лидия държеше книжарницата вече почти десет години и я беше заредила и с любими книги, и с такива, които не харесваше особено, но знаеше, че са продаваеми. Освен това поддържаше разнообразие от пощенски картички, химикалки, календари, играчки, игри, очила за четене, магнити и ключодържатели – магазинът печелеше предимно от тези стоки, както и от бестселърите. Лидия отдавна тайно си доставяше удоволствие, като криеше сред по-популярните стоки любими свои съкровища, истински находки, които бяха разтворили съзнанието и променили живота ѝ; някои от тези книги дори не бяха преведени на испански, но тя ги беше осигурила в книжарницата не с очакване да ги продаде, а просто защото се чувстваше щастлива при мисълта, че са там. Имаше сигурно десетина такива книги по непрекъснато променящите съдържанието си рафтове, които си оставаха в обкръжение на различни съседи. Когато някоя книга я развълнуваше, когато отвореше нов прозорец в съзнанието ѝ и променеше безвъзвратно разбирането ѝ за света, Лидия попълваше с нея тези тайни редици. Много рядко се опитваше да препоръча някоя от тези книги на клиент. Правеше го само когато познаваше и харесваше съответния човек, когато вярваше, че стойността на предлаганото съкровище може да бъде оценена, но почти винаги се разочароваше. През десетте години, откакто се занимаваше с това, само два пъти бе изпитала удоволствието клиент да се приближи към касата с някоя от тези книги в ръка, без тя предварително да е насочила вниманието му към тях. Само два пъти за десет години в магазина ѝ бе блеснала искрата на чудо, а звънчето над вратата се бе превърнало в бял имел, под който се случват вълшебства.

Затова, когато Хавиер се приближи към касата, където Лидия съсредоточено преглеждаше каталози, когато тя пое избраните от него книги, за да ги маркира, книжарката с удивление откри не едно, а две от тайните си съкровища сред тях: Къде е Ениъс Макнълти от Себастиан Бари и Ти, сърце – негодник, хулиган от Лия Хейгар Коен.

– Мили боже! – прошепна Лидия.

– Нещо не е наред ли?

Тя го погледна, защото си даде сметка, че всъщност досега не го беше видяла, въпреки шеговитата размяна на реплики преди малко. Беше облечен елегантно за вторник сутрин, с тъмносин панталон и бяла риза гуаябера – избор, подходящ по-скоро за неделна литургия, отколкото за обикновен работен ден – а гъстата му черна коса бе разделена на път и вчесана старомодно на една страна. Тежките черни пластмасови рамки на очилата му също бяха ретро – дотолкова, че аха отново да станат модни. Дебелите лупи уголемяваха очите му, а мустаците му потрепнаха, докато Лидия го измерваше с поглед.

– Две от любимите ми книги – каза тя. Недостатъчно обяснение, но толкова успя.

– И на мен – отговори мъжът срещу нея. Мустаците му потрепнаха над колеблива усмивка.

– Чели ли сте ги? – Тя държеше с две ръце Ти, сърце – негодник, хулиган.

– Ами само тази – посочи той книгата в ръцете ѝ.

Лидия сведе поглед към корицата.

– Четете на английски, така ли? – попита тя на английски.

– Да, опитвам се. Английският ми не е чак перфектен, но почти. Освен това сюжетът е толкова изтънчен. Сигурен съм, че първия път съм пропуснал доста. Иска ми се да препрочета романа. 

– Да. – Тя му се усмихна, имаше усещането, че прави нещо щуро. Пренебрегна го и продължи безразсъдно: – Когато го прочетете, елате пак да го обсъдим.

– О! – кимна той въодушевено. – Да не би да имате читателски клуб?

Тя зяпна.

– Не – отговори през смях. – Само аз съм!

– Толкоз по-добре.

Посетителят се усмихна, а Лидия се намръщи, обзета от желание да съхрани чистотата на мига. Да не би той да флиртуваше с нея? Когато поведението на един мъж е неразгадаемо, отговорът обикновено е положителен. Тя остави книгата върху плота и положи длан върху нея.

Той долови предпазливостта в жеста ѝ и направи опит да се поправи.

– Исках само да кажа, че четенето като преживяване понякога може да бъде помрачено от прекалено много чужди мнения. – Погледна книгата под дланта ѝ. – Забележителна книга. Забележителна.

Лидия се съгласи с усмивка, вдигна сканиращото устройство и го насочи към книгата.

Когато се върна следващия понеделник, мъжът се запъти право към касата, макар че Лидия беше заета с друг клиент. Изчака я отстрани, сключил ръце пред тялото си, и когато другият си тръгна, двамата се поздравиха с широка усмивка. 

– Е? – попита тя.

– Втория път ми се стори още по-невероятна.

– Да! – плесна с ръце Лидия.

Една от главните героини в книгата страдаше от психично разстройство, заради което неудържимо скачаше отвисоко. Не искаше да умре, но непрекъснато се нараняваше вследствие на този опасен порив.

– И аз имам същия синдром – призна неочаквано Хавиер.

– Моля? Не!

Състоянието беше плод на авторовото въображение.

При все това и Лидия страдаше от него. Застанеше ли до парапета на балкона у дома, неизменно се вкопчваше здраво в него. Притискаше пети към пода. Страх я беше да не вземе някой ден да литне, без мисъл, без цел. Щеше да се размаже на тротоара долу и това щеше да предизвика свистене на спирачки и вой на клаксони, колите от уличното движение в Акапулко щяха да я заобикалят, ненужно. Линейката щеше да закъснее. Лука щеше да остане сирак, а всички щяха погрешно да разтълкуват случилото се като самоубийство. Лидия хиляди пъти беше разигравала мислено този сценарий в опит да се предпази. Не бива да скачам.

– Мислех, че съм единствен на света – призна Хавиер. – Подозирах, че е налудничава измислица, родена от собственото ми съзнание. А после го прочетох в книгата.

Лидия не беше усетила, че е зяпнала, докато не затвори уста. Тежко се отпусна на високия стол.

– А на мен ми се струваше, че аз съм единствената на света – отрони.

Хавиер изпъна тяло и се отдалечи от касата.

– И вие ли?

Лидия кимна.

– Хм, мили боже! – възкликна той на английски. И се засмя. – Може да си основем група за подкрепа.

После остана и разговаря с нея толкова дълго, че накрая тя му предложи чаша кафе и той прие. Лидия придърпа стол до другия край на тезгяха, за да може гостът ѝ да изпие кафето си удобно. Той се стараеше да не позволи на пяната да полепне по мустаците му. Разговаряха за литература, за поезия, за икономика и за музика, която и двамата обожаваха, и той остана почти два часа, докато Лидия не изрази тревога да не би да го очакват някъде, но в отговор получи само махване с ръка.

– Няма нищо по-важно от това.

Лидия се бе надявала някой ден животът в книжарницата ѝ да бъде точно такъв – освен скучното делово ежедневие да има и клиенти, които са одухотворени и обаятелни като книгите наоколо.

– Ако имах поне още трима клиенти като вас, щеше да ми е достатъчно за цял живот – призна тя и отпи последната си глътка кафе.

Той притисна длани към гърдите си и се поклони леко.

– Ще се постарая и сам да ви бъда достатъчен. – После додаде тихо и уж нехайно: – Ако се бяхме запознали в друг живот, щях да ви предложа да се омъжите за мен.

Лидия рязко стана от стола си и тръсна глава.

– Извинете – каза Хавиер. – Не исках да се почувствате неловко.

Тя мълчаливо раздигна чашите. Предателството ѝ не беше в това, че е получила признанието му, а в неизречения ѝ отговор: че в друг живот вероятно би казала да.

– Трябва да се залавям за работа – смени темата тя. – Днес следобед ще поръчвам книги. И трябва да опаковам няколко пакета за изпращане по пощата.

В онзи ден той си купи седем нови книги, три от които по препоръка на Лидия.

Следващия петък сутринта над улицата се изсипа летен дъжд и двама едри мъжаги със смущаващ вид се подслониха под тентата над входа на книжарницата ѝ. Малко по-късно пристигна и Хавиер, а Лидия получи доза щастие. Щяха да обсъждат нови книги! Той се постара да се държи естествено, но тя не откъсваше очи от мъжете пред входа, чието присъствие караше дъха да пресеква в гърдите ѝ.

– Напрягат ви – отбеляза Хавиер.

– Просто не знам какво искат. – Лидия излезе иззад тезгяха, където стоеше обикновено. И тя като другите собственици на магазини на улицата вече плащаше месечните mordidas, наложени от картела. Не можеше да си позволи нито песо повече.

– Ще ги отпратя – каза Хавиер.

Лидия възрази, сграбчи го за ръката и извиси глас още повече, макар че неговият се сниши до успокоителен шепот. Той я заобиколи, когато тя се опита да му препречи пътя.

– Ще ви наранят – прошепна тя настойчиво, но без да привлича внимание.

Мустаците трепнаха от усмивката му и той я увери:

– Няма.

Лидия се снижи зад тезгяха и наведе глава, а Хавиер отвори вратата и излезе. Тя невярващо проследи как той разговаря с двамата здравеняци под тентата ѝ. Онези с жестове се оправдаха с дъжда, но Хавиер изпъна пръст, все едно стреляше с въображаем пистолет, и мъжете отърчаха в пороя.

Лидия отказа да разсъждава. Въпреки че посещенията му зачестиха и ставаха все по-дълги, въпреки че разговорите им засягаха все по-лични теми, а тя мярна двамата мъже още два пъти, умишлено изтри от паметта си властното поведение на Хавиер от онази дъждовна сутрин. Когато той най-сетне спомена с обожание за съпругата си, която наричаше la reina de mi corazón, господарка на сърцето ми, Лидия усети как предпазливостта ѝ отслабва. Защитните прегради се смъкнаха още по-ниско, когато той разкри съществуването и на млада любовница, която нарече la reina de mis pantalones, господарка на панталона ми.

– Отвратително! – възкликна Лидия, но с изненада установи, че се смее.

Не беше необичайно един мъж да има любовна връзка, но да я обсъжда открито с друга жена, беше друго нещо. Така признанието му едновременно излекува Лидия от една пораждаща напразни надежди привързаност, а също, докато Хавиер ѝ разкриваше все повече свои тайни страни, ѝ помогна да завърти съкровения ключ на тяхното приятелство. Двамата станаха довереници, споделяха един с друг смешни истории, наблюдения и разочарования. Понякога дори си говореха за неща в поведението на съпрузите си, които са ги подразнили.

– Ако беше омъжена за мен, никога нямаше да се държа така – подметна Хавиер, когато Лидия се оплака как Себастиан оставя мръсните си чорапи върху плота в кухнята.

– Ама разбира се – засмя се тя. – Щеше да бъдеш идеалният съпруг.

– Щях да пера всички чорапи в къщата.

– Не се съмнявам.

– Щях да изгарям чорапите и да купувам нови всяка седмица.

– Аха.

– Щях да престана да нося чорапи, ако това щеше да те направи щастлива.

Лидия не успя да сдържи смеха си. Беше се научила да посреща такива провокации само с въртене на очи – флиртуването му беше само мимолетен облак, преминал през чистото небе на тяхното приятелство. Свързваха ги далеч по-важни бури. Установиха например, че бащите и на двамата са починали млади от рак, което само по себе си създаваше силна връзка помежду им. И двамата бяха имали свестни бащи, и двамата ги бяха изгубили.

– Все едно членуваме в най-смотания клуб на света – каза ѝ Хавиер.

Бяха минали петнайсет години, откакто Лидия изгуби баща си, и макар скръбта да я връхлиташе по-рядко, болката си оставаше все същата като в деня на смъртта му.

– Да, знам – увери я Хавиер, макар че тя не изрази гласно тези свои мисли.

Затова търпеше настойчивите му ласкателства, а той на свой ред приемаше, вероятно дори с удоволствие, категоричния ѝ отказ да откликне на флирта му. Лидия приемаше тази особеност като част от обаянието му.

– Но, Лидия – уверяваше я той, притиснал с длани гърдите си, – въпреки другите ми любови ти наистина си la reina de mi alma – Господарка на душата ми.

– Какво ли би казала клетата ти съпруга? – възразяваше тя.

– Прекрасната ми съпруга иска само да бъда щастлив.

– Каква светица!

Хавиер често говореше за единственото си дете – шестнайсетгодишна дъщеря, която учеше в интернат в Барселона. Заговореше ли за нея, целият се променяше: гласът, изражението, жестовете му. Обичта му към това момиче беше толкова дълбока, че той подхождаше с огромна предпазливост дори към разговорите за нея. Сякаш името ѝ беше крехка стъклена дрънкулка, която се боеше да не изпусне.

– Шегувам се, че имам много любови, но всъщност имам една-единствена. – Хавиер се усмихна на Лидия. – Марта. Es mi cielo, mi luna, y todas mis estrellas.

– Аз съм майка – кимна Лидия. – Познавам тази обич.

Той седеше срещу нея на високия стол, който тя вече бе определила за негов.

– Тази обич е тъй всеобхватна, че понякога ме плаши – призна той. – Дори не мога да се надявам да я заслужа, затова се страхувам, че ще изчезне. Но в същото време е единственото хубаво нещо, което съм постигнал в живота си.

– О, Хавиер, едва ли е така – каза Лидия.

Лицето му помръкна. Той поклати глава и с грубоват жест разтри очи под очилата си.

– Просто животът ми не се разви така, както очаквах – рече. – Познато ти е.

Не ѝ беше познато. След като се бяха опознавали седмици наред, тук общият им език се провали. Лидия също имаше само едно дете, обаче нейният живот беше точно какъвто го беше желала. Беше се отказала от мечтата за дъщеря, която вече не можеше да роди, и се бе примирила, защото нямаше какво повече да направи. Доволна бе от житейския си избор, повече от доволна. Хавиер обаче я възприемаше през своята призма, Лидия виждаше изписания по лицето му копнеж за разбиране. Стисна устни и го подкани:

– Разкажи ми.

Той си свали очилата и сгъна дръжките. Пъхна ги в горния джоб на сакото си и примигна, а очите му изглеждаха малки и раними без обичайния си щит. 

– Мислех, че ще стана поет – поде той през смях. – Нелепо, нали? В наше време и на моята възраст!

Тя положи длан върху неговата.

– Че ще бъда учен. Ще водя скромен и спокоен живот. Струва ми се, че бих понесъл добре бедността.

Тя изкриви устни и докосна елегантния часовник на китката му.

– Едва ли.

– Е, харесвам обувки – призна той.

– И да похапваш пържола – напомни му тя.

– Да, и пържола – засмя се той. – Че кой не обича пържола?

– Само книгите, които имаш навика да купуваш, биха разорили мнозина.

– Dios mío, имаш право, Лидия. Не ставам за просяк.

– Изобщо – съгласи се тя. И малко по-късно додаде: – Никога не е късно, Хавиер, ако наистина си нещастен. Още си млад.

– На петдесет и една съм!

Дори по-млад, отколкото бе предполагала.

– Младеж. От какво толкова си недоволен?

Той сведе очи към плота и учуди Лидия с неподправеното си измъчено изражение. Тя сниши глас и се приведе към него:

– Би могъл да поемеш по различен път, Хавиер. Би могъл. Ти си много способен човек. Какво те спира?

– Ах! – Той тръсна глава и отново си сложи очилата. Лицето му възвърна обичайното си изражение. – Вече всичко е една романтична мечта. Всичко свърши. Отдавна съм направил избора си и ето докъде стигнах.

Тя стисна ръката му.

– Не е толкова зле, нали? – Казваше същото и на Лука, за да го насърчи.

Хавиер примигна бавно и килна глава настрани. Неясен жест.

– Ще трябва да се задоволя с това.

Лидия се изправи зад тезгяха и отпи от изстиналото си кафе.

– Благодарение на избора ти се е появила Марта.

Очите му лъснаха.

– Да, Марта. И ти.