Романът "Английският пациент" на Майкъл Ондатджи спечели наградата "Златен Ман Букър". Книгата на канадския писател стана лауреат на престижното литературно отличие "Ман Букър" през 1992 г., като сега получава признанието за най-добрата книга, носител на приза за последните 50 години.
Предлагаме ви да прочетете уводен откъс от "Английският пациент" на Майкъл Ондатджи, преведена на български от Валентина Донкова.
Вилата
Тя прекъсва работата си в градината, изправя гръб и се взира в далечината. Усетила е промяна във времето. Пореден порив на вятъра, рязко изсвистяване във въздуха и високите кипариси се залюляват. Тя се обръща и поема нагоре към вилата, минава отвъд ниския зид и усеща първите капки по голите си ръце. Бързо прекосява верандата и влиза в къщата.
Минава бързо през кухнята, тръгва нагоре по тъмните стълби и продължава към дъното на дългия коридор, където през открехнатата врата ивица светлина се е вклинила в мрака.
Влиза в стая, която също е градина - дървета и беседки я изпълват, но тук те са изрисувани по стените и тавана. Мъжът лежи на леглото, а бризът го гали. Бавно обръща глава към нея.
Всеки четири дни мие черното му тяло, като започва от изранените ходила. Изстисква мократа хавлиена кърпа над глезените, а той тихо промълвя нещо и се усмихва. Над пищялите изгарянията са още по-лоши. Месото е тъмномораво. Вижда се костта.
Грижи се за него отдавна и познава тялото му добре - спящия като водно конче пенис и мършавите тесни хълбоци. Като на Христос, мисли си тя. Той е нейният безпомощен светец. Лежи изпънат по гръб, без възглавница, втренчен в изписания таван - купол от разлистени клони и синьо небе.
Нанася на ивици цинкова пудра по гърдите, там, където е по-малко обгорен и може да го докосва. Обича вдлъбнатинката под най-долното му ребро, кожата, опъната от костта. Когато стига до раменете, духва студена струя въздух във врата и той пак мълви.
- Какво? - пита тя сепната.
Той обръща тъмното си лице със сиви очи. Тя пъхва ръка в джоба си. Изважда слива, обелва я със зъби, маха костилката и слага плода в устата му. Той отново прошепва нещо и привлича заслушаното сърце на младата сестра към онзи кладенец от спомени, в който все потъваше в месеците, преди да умре.
Мъжът тихо реди истории, които се носят из стаята, сякаш сокол, реещ се във висинето. Събужда се в нарисуваната беседка, натежала от цветя, и дървета протягат гигантски ръце. Спомня си излети, в които жена го целува по обгорелите, сега тъмнолилави части на тялото.
Прекарвал съм седмици в пустинята, без да се сетя да погледна луната, разказва той, така, както жененият мъж може да живее дни наред и да не погледне лицето на жена си. Това не е пренебрегване, а самовглъбеност.
Очите му не се откъсват от лицето на младата жена. Щом извърне глава, погледът му се отмества покрай нея някъде в стената. Тя се навежда към него. Как изгоря така?
Късен следобед. Ръцете му играят с къс хартия, галят я с опакото на пръстите.
Паднах в пустинята, целият в пламъци.
Намериха тялото ми. Направиха носилка от пръчки и ме повлякоха. Бяхме в Пясъчно море и прекосявахме пресъхнали речни корита. Номади. Бедуини. Самият пясък се подпали, когато се разбих в земята. Видяха ме прав до машината. Гол. Кожената каска на главата ми - в пламъци. Овързаха ме с ремъци за носилка - като в лодка, чувах тътена от стъпките им наоколо. Бях сломил скъперничеството на пустинята.
Бедуините разбираха от огън. Бяха виждали как, след 1939-а, от небето падат самолети. Имаха сечива и съдове, измайсторени от метала на разбитите самолети и танкове. Беше времето на небесната война. Разпознаваха ранените самолети само по бръмченето на мотора и умело се ориентираха към мястото на крушението. Малко болтче от пилотската кабина се превръщаше в бижу. Сигурно бях първият летец, спасил се от горящ самолет. Човекът с глава в пламъци. Те не знаеха името ми. Аз не познавах племето им.
Кой си ти?
Не знам. Все ме питаш.
Каза, че си англичанин.
