Майките играят важна роля в живота на всяко дете. Ние, жените обаче чувстваме връзката с тях по различен начин – те са женската фигура, която не само ни обича безусловно, но са и майки – точно това, в което ние ще се превърнем след време. Колкото повече растем, толкова повече се променят отношенията между майките и техните дъщери. Но как те ни променят? Как те ни помагат в пътуването към себе си? Прочетете.
Василена, 21г: Отношенията с майка ми не винаги са били такива, каквито са сега. Помня тийнейджърските си години, когато се карахме ужасно много. Вероятно почти всяко дете в интервала 14-18 е по този начин, но при нас дразгите бяха изключително осезаеми и сериозни. Тя натоварваше мен, аз натоварвах нея. Не просто не й споделях, не просто не бяхме близки, а я чувствах като човек, който застава на пътя ми и целенасочено спъва действията ми. Нямаше ден, в който да не си повишим тон, да не се скараме сериозно за глупост. Не сме си говорили с дни.
Комуникацията между двете ни се промени тогава, когато заминах да уча в друг град. Започнахме да се чуваме по-често. Да, на моменти все още се карахме. Все още не я чувствах близка. Но всичко се случи някак много естествено. В един момент разговорите от едноминутни, в които просто да отчета, че съм жива, здрава и нахранена, че тя е добре, се превърнаха в едночасови – точно както приятелки. Всичко започна вероятно от мен – аз усетих нуждата да й споделям. Да чувам съвети от нея. Да й казвам, че ме обича. И тя да ми го казва. Да ме подкрепя във всяка ситуация. Малко след това започна и тя да ми споделя за своите проблеми. Аз й давах съвети. Аз я подкрепях.
Разказвах й неща, които не се казват на родители – за всяко глупаво нещо, което съм свършила. За мъже. За безразсъдните и опасни неща, които правя. Успяхме дори да си сформираме тайни от баща ми. Да, в началото имах нужда да я предупреждавам да не му споделя нещата, които й казвам. Сега говоря напълно свободно пред нея. Тя знае всяко нещо, което се случва в живота ми. Предупреждавам я, когато съм решила да направя нещо авантюристично – ей така, за всеки случай, да знае.
Усещам промяна в начина, по който тя ме вижда. Знам, че се гордее с мен – тя не е човек, който говори прекалено много за емоциите и чувствата си, но усещам това с всичко, което прави. Едва сега успях да осъзная грижите, които тя полага и винаги е полагала за мен. Сега излизаме заедно доста често. Да, на моменти все още се караме, но когато комуникираш с някого, няма как да не се стига и до такива моменти. Нищо страшно.
Все още не мога да преценя дали аз съм била прекалено лош тийнейджър, дали аз съм се променила, дали тя се е променила. Да, със сигурност аз бях доста сприхава, но все още съм. Но може би винаги идва момент, в който съзряваш и успяваш да нагаждаш себе си според другите. Вероятно и двете сме пораснали. Сега освен майчината обич, подкрепа и всичко останало, което майките правят, за да се чувстваме толкова специални, в нейното лице виждам приятелка, рамо, подкрепа. Тя в моето – също.
Карина, 30г: Ще бъда откровена с вас – отношенията ми с майка си атипични. Подозирам, че мнозина от нас, биха определили своите по сходен начин, но – повярвайте ми – майка ми и аз се пример за (не)подражание. Връзката ни е олицетворение на всичко, което не бива да се случва между родител и дъщеря в един перфектен свят. Разбира се, такъв не съществува... Въпреки всичко, осъзнах, че няма нищо невъзможно. Дори най-трудните моменти са преодолими
Ако ви кажа, че майка ми не ме е отгледала, възпитала? Израснала съм с баба си, нейната мама. Ако ви кажа, че собствената ми майка никога не ме е наричала „красива”, не ме е хвалила и не ми е казвала, че се гордее с мен, въпреки успехите ми, които не са никак малки! Може и да го е правила, но не и пред мен. А ако ви споделя, че когато бях на 24-годишна възраст, току що завършила университет, развалих годежа си с ученическата си любов и се скарах с майка си, която не само осъзна, че не контролира живота ми и не взима вече решения за мен, реши да ме изгони от бащината ми къща... Ще ми повярвате ли?
Това са само част от многобройните епизоди от живота и взаимоотношенията ми с майка ми за изминалите 30 години, от които три и половина минаха в от чуждение и липса. Да, през този период не се бях виждала с нея, а с баща си успявах – скришом. Докато един ден реших да й напиша писмо, канейки я на среща, за да разберем дали имаме общо бъдеще.
Бях на 28. А тя откликна на поканата ми. Едва тогава, смея да твърдя, започна нашата връзка. Не като майка и дъщеря, а като добри приятелки, които се срещат за първи път. Преди това, ние бяхме врагове – и двете се борихме за власт. Тя да контролира живота ми, а аз да мога да го контролирам сама. Никоя от нас не победи. Ранени, и двете, решихме да започнем от нулата. С усмивка и „Добър ден”, изпълнен с надежда. Копнеж да оправим миналото си бъдеще.
Две години по-късно аз и майка ми все още се учим да бъдем добри приятелки. На моменти залитаме към старите си роли, но съумяваме да балансираме отношенията си по неподправен начин.
Излизаме заедно, споделяме си, помагаме си и не на последно място приемаме другата такава каквато е. Защото истината е, че ние сме души във физически тела, не обратното. Тук сме такива, каквито сме си пожелали да бъдем. А който твърди, че не си избираме „родителите” – греши. Това е сред първите избори, които правим преди да дойдем на този свят.
Осъзнавайки това, аз знам, че не мога да живея без майка си. Избрала съм я. Тя си е моя. А аз нейна. Вървейки заедно напред, тя и аз сме повече от родител и дете (както се казва), ние сме сродни души и с всеки следващ ден (пре)откриваме себе си.
