Не помня първата си кукла, но отлично познавам последната. Бди всяка вечер до леглото ми – меко, грозно розово куче. То е еднооко, изключително мило, дори гъзарско. Купих го преди година от магазина към Музея за съвременен дизайн в Лондон. Авторски продукт на Sun Min Kim и David Horvath. Те са създатели на концепцията Uglidoll (Грозна кукла) и според тях това Грозно куче (Uglidog) обича да помага... "Помагането му се състои в това да си седи на опашката и да изживява голямата си мечта – да е също като вас! С изключение на частта с ранното ставане сутрин”.
Откъде тия двамата знаят, че и възрастните имат нужда от кукли?!
Аз, например, нямаше да го знам, ако Вержи Захариева не ми беше разказала за "лекуването на вътрешното дете”: - Извади си старата кукла! - Ами нямам. - Тогава си купи".
Не го направих веднага. Когато един зрял човек си избира кукла, той е точно толкова взискателен, както, ако си избира партньор. Не направих кастинг за кукли, нито хукнах по магазините за играчки. Изчаках да стане "от само себе си”. Случи се чак в Лондон.
Когато си купих Грозното куче, не можах да повярвам на очите си
В детството си не съм се привързвала към играчки, понеже се привързвах към книги и литературни герои. Е да, имах поне дузина кукли и един оръфан кафяв мечок (явно от бебешкия ми период), но не помня ничие име. Май така и не ги кръстих. Куклите ми бяха два вида: едри на ръст, грубовати съветски блондинки. И фини, красиви брюнетки, средни по размер, удобни за гушкане – май с произход от ГДР.
Никога не съм имала Барби
Някои от съседските деца имаха Барби, защото бяха живели с родителите си в чужбина. Изобщо не им завиждах. Не я харесвах тая Барби. Признавах, че е красива, но я намирах за студена, префърцунено изящна. Може би оттогава не обичам прекалената красота и нагласеност. Предпочитам меките, естествени, топли и смешни играчки (и хора). Като моето розово куче. С тях можеш лесно да се сприятелиш. Ако се разплачеш – ще попият сълзите ти, ако нещо ти/те убива, за тях ще е радост да ги ползваш за възглавница.
