Вече имаме колекция от текстовете на Надя Джантова! Благодарим й за ентусиазма! А това е поредният й хумористичен. Ето как и ти можеш да станеш част от нашия екип.
Значи всякакви хора ги има. Ама най-много са сеирджиите. Дай има на тях някой нещо без да иска да сгафи и те са първи - там - с химикали и тефтери, с диктофони, телефони и записват. Да имало. Забава да ставало. В което сигурно лошо няма, ако не си от групата на сръчния непохватник. Не знам, не мога да кажа. То кога ли и съм бил сеирджия де, дай ми на мен помощ да оказвам. Или да ми оказват. Както и да е.
Та нали все екшън около мен, та и този път. За всичко обаче е виновен Марто, не аз. Ако не ме бе изнудил на двойна среща, щях да си спя блажено като младенец и да си спестя червена боя и омаскаряване. Ма на - приятел съм му, па приятел в нужда се познавал, па и за мен мома щяло да има, па и нали нам си кога си бил нам си какво направил за мен, дължал съм му услуга, таааа... Хубаво. Двойна среща. Кога? Преди обед! Луда работа. Гледах го и чаках да каже, че се шегува. А той блажено реди - на представяне на книга ще сме водели момите.
Моля?! На представяне на книга? Той добре ли е? Че какво ние разбираме от книги? И двамата общо сме прочели точно една книга - "Под игото" Половината я чете той, половината аз и после си ги разказахме. Пипам го по челото – не, няма температура. Да не си вземал някакви забранени хапчета? - не е. Алкохол менте? - и това не. Изгората му така пожелала. Брях момата му с мома книголюбителка - толкоз ли нямаше за него някоя друга, нормална, с кеф да си я заведеш на заведение, на билярд или на боулинг там... Представяне на книга!... Шантава история. Остана само да ми каже и че ще се жени и те тогава се отказвам от него с „Държавен вестник”.
Ма моля ти се, моля ти се, само това ще искам от теб и повече няма, длъжник си ми, ала-бала... Добре, бе, добре. Ще ходим да се представяме. В заветния ден Марто почна от 7.00ч. да ми призвънква през пет минути като аларма на часовник. Зор да не закъснея случайно. Е, не закъснях. Подраних даже. И понеже в бързината не можах да пия кафе, та отидох да си купя. В пластмасова чашка. Не обичах обаче топло кафе, а чакам ли го да изстине, като нищо ще заспя. Доливам вода. Щедро. Щот още ми е трудно две да видя. Влизам в залата и сядам.
Има хора и идват хора, бре. Ти да видиш книга значи. Голям шедьовър излиза да е. И рекох да се преместя по-напред, че по-добра видимост и чуваемост да имам. Станах аз и... И си останах на място. Чашата излетя от ръката ми. Ма нали бързи рефлекси имам, ако и да ми е сънено - хващам я в движение и... И си оплакнах лицето с кафе. А ризата ми от снежнобяла стана на кафеви петна с различна големина и мокрота. Вълшебство! И ако си мислите, както се надявах и аз, че съм останал невидим - много се лъжете. Абсолютно всички очи се вторачиха към мен. Включително и на тепърва влизащите. Кривя лице аз в някакви усмивки извинителни, червя се, чудя се къде да погледна и ми иде да се смаля, смаля.
Една група напудрени каки през два-три реда, взеха да се хилотят - коя тихичко, коя в шепички, коя гърлено. Сочеха ме с пръсти, шушукаха си нещо, кикотеха се, само дето не дойдоха снимки с мен да си правят. Голяяяямо смешно! Ма що някоя от вас се не втурне на помощ, а? Жени!
Захапах чашата с кафе и за всички зяпачи направих артистичен реверанс. Няколко пъти. Изръкопляскаха ми. Наглеци!
Ама съм и аз ама. По-мармаладени ръце не можах ли да имам? И тук Господ ме чу явно, щото ново чудо стори.
Запребърквах се аз из джобове за кърпички, нещо, че да си забърша излагацията си от пода. Добре ама, очилата ми тръгнаха да се изхлузват от джоба на ризата. И аз, нали факир съм – да ги задържа и хоп! – да ми е честито – нов кафеен разлив. Вкамених се. Един път - иди-дойди, ще кажеш - случва се. Ама втори път, пак - вече си е окепазяване във висша степен. Чувството е неповторимо. Особено след дръзките ми реверанси. Не знам дали да ви описвам какво всеобщо въодушевление обхвана масите, как ме обградиха с бурни овации и възторжен вой. А аз се червя и се чудя на кое да се сърдя повече – на сръчността си или на ръста си. Срамотия до шия.
Една възрастна дама, която първия път само се премести на съседния стол с едва сдържан смях, сега направо скочи като ужилена и за норматив се озова в края на редицата столове. Вече няма кикот в шепички, няма сдържаност. Зрелища без хляб. Дюдюкания, свирукания окуражителни, мятане на салфетки. Само мексиканска вълна липсваше. Но включени телефони – колкото щеш. Тикат се един друг интелигентните читатели, ръгат се с лакти, обиждат се даже, че по-хубави кадри да направят. Разцивриха се даже някои от смях. Рева и аз. И кашлям, щот тоя път кафе напълни носа ми. Един изрева „Бис! Бис!”, друг кресна „Обра точките, брато!”, трети – „Дзвиздъ си еееейй!” А един рошав у главата очилатко дойде от първия ред да ме кандърдисва сервитьор в заведението му да ставам. Шегаджия! Че и по рамото ме потупа. А кафе случайно да искаше по ризата и той, м? Щот може аз на къпан да приличам, а ризата ми на лигавник, ма кафе още имаше в чашата. Да му се не види макар!
И като един истински Крали Марко изпих до дъно чашата с кафе, съблякох ризата, избърсах си лицето с нея, изтрих и очилата, и пода с нея попих. После най-демонстративно – като момче на късмета, натъпках части от ризата в пластмасовата чашка и с маниер на победител я изхвърлих в коша и излязох с гордо вдигната глава.
И пак аплаузи, аплаузи, аплаузи… Като на попфолк концерт.
Те ти да видиш… представяне и двойна среща.
