През 1968 година американската държава води война във Виетнам, с която американският народ не е много съгласен. Седем представители на различни опозиционни течения (изиграни от Саша Барън Коен, Еди Редмейн, Джеръми Стронг и други) се насочват към Чикаго, където Демократическата партия (от която е действащият президент Линдън Джонсън) има Национална конференция. Повече от 10 000 души се присъединяват към тях. Повече от 20 000 полицаи са мобилизирани да охраняват политиците. Сблъсъкът е неизбежен.
Година по-късно седмината се изправят пред съда по обвинение, че са имали конспирация с цел пресичане на границите на Щатите, за да организират бунт. Адвокатът им Уилям Кънстлър ги успокоява с думите: "Няма такова нещо като политически дела, има само граждански и наказателни". Ще се окаже, че греши.
Отровната седморка всъщност не е много сплотена. Лидери на различни части от населението, те са по-скоро конкурентия отколкото колеги. Превръщат се в един отбор едва когато застават пред белия човек в черна тога (феноменален Франк Лангела - мразиш го до дупка). Съдията Джулиус Хофман не харесва компанията им и не се притеснява да се възползва от позицията си, за да влоши положението им максимално.
Филмите за минaлото успяват тогава, когато разказват за настоящето. Сценаристът и режисьор Аарон Соркин, който отдавна е заслужил сентенциите му да бъдат издавани в отделни книги с име "100 афоризма за демокрацията", е направил филма на 2020-а или поне филм за 2020-а. Той редува художествените кадри на конфликта с полицаите с телевизионна хроника от онова време, но спокойно можеше да включи и видео от обсадения Минск през август или протестна София през юли 2020. Нещо повече - в една от най-силните сцени на филма съдията поръчва на подчинените си да вържат с белезници и запушат устата на чернокож обвиняем (за разлика от Джордж Флойд той все пак остава жив). Някой би си помислил, че това е художествена измислица, но не - филмът е по истински случай, а голяма част от диалозите в съдебната зала са смъкнати от стенограмата на процеса.
Корените на проекта са в предишното десетилетие. През 2005 година Стивън Спилбърг поръчва на Соркин (който още не е написал "Социалната мрежа", впрочем, и самата социална мрежа още не е създадена) сценарий за "Делото на седемте". Планирал е да привлече Хийт Леджър и Уил Смит, но раздуването на бюджета го отказва. Днес, 15 години по-късно, макар да няма война в Ирак, историята продължава да е актуална. Както казва Соркин: "Не съм променял сценария, за да отразявам времето. Времето се промени, за да отрази сценария".
Впрочем днес на филма може да се погледне и от различен ъгъл. Седмината на подсъдната скамейка са и символ на разнообразието, което се бори срещу патриархалния бял свят. Всеки с различна кауза, но обединени от една цел те се опитват не само да докажат невиността си, но и да променят системата. Тя обаче се оказва прекалено коварна. Болшинството свидетели, които се изправят пред държавния обвинител (невероятен Джоузеф Гордън Левит), всъщност са ченгета под прикритие. Както казва един от лидерите, слушайки показанията на поредния внедрен: "Възможно ли е да сме били седем протестиращи начело на 10 хиляди ченгета под прикритие?".
В туита, с който Джоузеф Гордън Левит призовава филма да се гледа, той шеговито пише: "вече съм достатъчно голям, за да играя адвокат".
От гледна точка на 2020 г. може да се каже, че и ние сме достатъчно големи, за да виждаме собствените си повтарящи се грешки.
