Точно преди три седмици се впуснах в най-голямото приключение на живота си. Преди няколко месеца със съпругата ми решихме да (опитаме да) отгледаме човешко същество. На 11 август при нас дойде 3-килограмовата Дж. К. и веднага осъзнахме, че тя разчита на нас за абсолютно всичко.
Още като научихме, че ще ставаме родители, аз се заех много сериозно да се подготвям, но въпреки това не минава ден, без нещо да ме изненада и не минава час, без нещо да ме разтревожи. Изпаднах в паника първия път, когато малката започна да хълца (помислих, че се е задавила).
Реших да споделя с вас преживяването, защото не съм сигурен дали това са неща, през които всеки нов родител минава или е нещо, което се случва само на мен. Със съпругата ми чувстваме всяко нещо, което правим, като експеримент.
В интерес на истината, знаехме повечето неща, които да очакваме. Не сме първите в приятелския ни кръг, които стават родители, така че бяхме станали свидетели на отглеждането на няколко бебета. Въпреки това всяко от тези неща, които вече ни бяха известни, трябваше да преоткрием сами.
На мен ми направиха впечатление 5 неща, които бях чувал от почти всеки, който е имал вземане-даване с бебета, но въпреки това ги разбрах едва когато Дж. К. стана част от живота ми.
Недоспиването е факт… и бебето почти не е виновно
В една от книгите, които четох, се казваше, че ако бебето е здраво и не го боли нищо, има само три причини, поради които плаче – гладно е, иска да му се смени памперса или иска да бъде гушнато. Затова и не разбирах цялата драма с недоспиването – като заплаче, просто му даваш това, което иска и след това си лягаш отново.
Първата нощ, когато си бяхме вкъщи с Дж. К., тя почти не плака. Въпреки това с майка ѝ не мигнахме.
Никой не ни беше предупредил, че докато спи, бебето не е напълно безжизнено. Малката постоянно се помръдваше и издаваше звуци (казваме им „скърцане“, защото звучат именно така). И всеки път някой от нас скачаше да провери какво не е наред с бебето.
А когато спираше да издава звуци за по-дълго време, ставаше по-лошо – и двамата скачахме, за да проверим дали е жива. Съпругата ми свикна по-бързо, но на мен ми отне около две седмици, за да се убедя, че дъщеря ми не се мята между живота и смъртта.
И тъкмо се научихме да не реагираме на всеки звук, а да разпознаваме сигналите, които ни праща и да ѝ обръщаме внимание нощем само като се нуждае от нас… и започнаха коликите.
Бебешкият плач е истински кошмар
Предполагам, че никой човек не обича бебешкия плач, но си мислех, че ще свикна. В един период от живота си съм живял с две котки и съм свикнал на всякакви звуци. Оказа се обаче, че бебешкият плач е нещо съвсем друго.
Когато Дж. К. се разплака истински за пръв път (докато я обличахме след първото къпане), на мен също ми се доплака. Не, звукът не е толкова ужасен, но беше ужасно да гледаш как това малко голо човече пищи, все едно му прилагат проклятието Круциатус (за мъгълите: проклятието предизвиква нетърпима болка).
Брадичката на Дж. К. се тресеше от плач, езичето ѝ се движеше бързо, а тя беше вдигнала стиснати юмручета, все едно проклина целия свят за несгодите си. В този момент осъзнах, че не искам да допускам никога да страда.
Бебето мирише хубаво… поне моето
Знам, че това е нещо като универсална истина и всеизвестен факт. И може би ще ме помислите за ужасен човек, но никога не съм разбирал защо се твърди, че бебешката миризма е приятна. Въпреки това откакто помирисах Дж. К. за пръв път, не мога да спра да го правя. Имам чувството, че това е най-хубавата миризма на света.
Дори когато вляза в стаята, след като майка ѝ е сменила памперс, миризмата, която усещам, не ми е неприятна. Струва ми се, че дори акото ѝ ухае на сладкиш.
Няма как да не се научиш да сменяш памперси
Преди да се роди Дж. К., с майка ѝ искахме някой да ни научи да сменяме памперси. Всички обаче ни казваха, че няма смисъл да се учим предварително, защото не било толкова трудно и сме щели да се научим бързо.
Оказа се доста трудно, но действително се научихме бързо. На ден сменяме памперсите най-малко по 5-6 пъти, като понякога и по-често, защото изглежда нищо не е по-приятно от това да наакаш току-що поставения памперс.
За по-малко от седмица вече бяхме сменили над 40 памперса и вече можем да го правим без да се налага някой да държи крайниците на бебето.
Таткото има само поддържаща роля в цялото нещо
Ако бебето и майката си делят главната роля в историята след раждането, то таткото е само второстепенен персонаж. Подозирах, че е така, но вече съм напълно сигурен. И няма как да е иначе, тъй като малкото е било част от майка си в продължение на 9 месеца, а сега продължава да се храни от нея като паразит.
През първите нощи исках да съм съпричастен и опитвах да стоя буден заедно със съпругата си, за да ѝ правя компания, докато кърми и да ѝ помагам, но всъщност има съвсем малко неща, които мога да направя (да ѝ донеса вода за пиене и да ѝ помогна за сменянето на памперса, защото в началото не можехме да се справяме сами). Дори разговор не можехме да водим, защото като едва си държиш очите отворени, трудно можеш да си говориш с някого.
С нетърпение чакам деня, когато и аз ще получа главна роля в живота на Дж. К., но засега ще трябва да се примиря с позицията си на помощен персонал, изхвърляч на наакани памперси и майстор готвач на адаптирано мляко. Понякога получавам и привилегията да гушкам малката и да ѝ пея, но засега нищо не я успокоява толкова бързо, колкото добре напълнена гърда.
