Роден съм през 1971 г. в Стара Загора и през цялото си детство съм ходил на море в Слънчев бряг. Причината е съвсем прозаична – предприятието, в което работеше баща ми, имаше там почивна станция. Намираше се на разклона за Св. Влас, в подножието на хълма с Шатрата (ресторант Ханска шатра). Сега там е хотел Helena Park.
Почивните станции всъщност бяха две. В старата сграда банята беше обща за етажа и по-често отсядахме там, тъй като по-лесно се намираха т.нар. „карти за почивка“. В новата цареше лукс – баня във всяка стая (или само в половината, не помня), а във фоайето – машина за чистене на обувки, тежки пердета, поели много прах, и цветен телевизор! По онова време цветните телевизори бяха рядкост. Във въпросното фоайе гледах световното в Испания през 1982 г. Помня драматичния полуфинал Германия – Франция с Платини, Румениге и Брайтнер, завършил с дузпи.
Пред почивната станция имаше градина с много рози, а по пътя за плажа минавахме по дървено мостче. Това беше самият край на Слънчев бряг. На мястото на сегашния хотел Маджестик имаше голяма гора с къмпинг. Беше пълно с палатки на поляци, чехи, унгарци, от които родителите ни купуваха крем Nivea, сгъваеми масички и други екстри на цивилизацията, които не бяха налични в най-верния сателит на Съветския съюз.
Режимът в почивната станция беше близък до казармения. Добре, че поне не ни караха да вдигаме/спускаме знамето и да слушаме химна. Закуската беше в много ранен час и понякога родителите трансформираха т.нар. компле в сандвичи, които носеха на децата в стаите. Вечерята също беше рано – около 18:00 ч., когато навън все още грееше жарко слънце. Ако някой огладнееше по-късно, си купувахме солети и фъстъци от барчето, а бащите ни си взимаха питие и играеха табла на една стара лодка, превърната в беседка.
Привечер излизахме на дълги разходки до центъра на комплекса. От препълнените ресторанти долиташе ехото на оркестрите, а от по-малките капанчета звучаха хитовете на АББА и Бони М. Неоновите светлини бяха на върха на славата си, но в по-периферните алеи беше достатъчно тъмно, за да видим светулките. От време на време минаваше влакче или файтон, пълен с червенобузи, подпийнали германци, смеещи се с цяло гърло.
Най-голямото ми удоволствие (освен тортата Гараш) бе да стрелям с пушка по електронни мишени в една зала, която се намираше някъде между хотел Кубан и пощата. Ако не ме лъже паметта, една игра струваше 20 стотинки. Понякога си носех пари от касичката вкъщи, за да играя повече.
Другите забавления бяха мини голф и някоя комедия (примерно с Луи дьо Финес) в Летния театър, където се провеждаше „Златният Орфей“.
На хълмчето с Шатрата имаше само двайсетина вили (много хубави за онези времена) и достатъчно свободно пространство, за да запалим огън и да си направим сирене на керемида...
Всичко това е далеч в миналото, към което не изпитвам носталгия, по-голяма от нормалната за всеки човек емоция по детството. А Слънчев бряг се превърна в презастроена парти дестинация за бедни тийнейджъри от Европа, привличаща ги най-вече с евтиния алкохол. Което не е обезателно лошо, защото трябва да има курорти за всеки вкус.
Хотелите от лявата снимка се казваха навремето Перун, Перелик и нещо от този сорт. Вдясно виждате същите хотели днес.
Това приблизително е мястото на плажа, където родителите ми са направили черно-бялата снимка в средата на 70-те години.
