Научните разработки на Лиза Боева по методология в образованието по изкуства за деца вече се внедряват в някои частни училища – две в Швейцария и едно в Англия

И преди сме ви срещали с Лиза Боева, режисьор и преподавател по история на изкуствата. В предходен разговор с нея тя загатна, че разработва и детска образователна програма по изкуства към "Филизи 33" - платформа за обучение по изкуства на деца и възрастни. "Децата могат да бъдат така прекрасно непредсказуеми", казва тя. Нейните научни разработки по методология в образованието по изкуства за деца вече се внедряват в някои частни училища – две в Швейцария и едно в Англия. Потърсихме я отново, за да ни разкаже повече за това.

Лиза, снимка: Личен архив

Лиза, ще ни разкажеш ли за какви научни разработки става въпрос?

Изготвям програми за образование по изкуства, да. Конкретно за училищата, за които спомена – това са програми по изобразително изкуство за 5 и 9 клас за две частни швейцарски училища и извънкласна програма по западно-европейска литература за едно училище в Кент. Колективите, които изготвят тези програми, са много големи: за едното от швейцарските училища той достигна 18 души. Ето как се случва: първо изготвяме определена методология на работа, сетне аз предлагам конкретни занимания, а останалите учени коригират моите предложения. Това са учени от различни направления – в областта на невронауката, психолингвистиката, теория на съзнанието и т.н. Те стъпват върху най-съвременни данни и ми подават такава информация, чрез която аз да успея по най-адекватен начин да построя всеки урок. Например: как да бъде поднесен даден сложен материал, каква да е степента на сложност за определена възраст, колко непознати термина трябва да бъдат въведени, как да работя с феномена „интересно“, как да изградя заниманието като интригуваща игра и т.н.

Учените, които работят в тези колективи, са наистина световни: например Мартин Селигман, Анджела Дъкуърт или Кели Макгонигал. В една от програмите мой консултант бе Татяна Черниговская – това бе много интересно за мен, тъй като преди 20 години съм слушала нейни лекции за психолингвистиката в Петербургския университет. Тези световни учени полагат основите на нов тип обучение – те самите не изграждат програми, но подпомагат конструирането им.

Мартин Селигман, да речем, е председател на Американката психиатрична организация. Оглавявайки този пост, той си поставя много сложна задача. Той казва: „До този момент психиатрията се занимава с онези хора, които имат проблем; целта на психиатрите е да направят тези хора „нормални“. А защо не стъпим една крачка напред и не направим още нещо: да помогнем на „нормалните“ да се чувстват щастливи“. Всеки път, когато в моите занимания се намесваше Селигман или някой от неговия екип, въпросът бе един и същ: „Как това, което ти предлагаш, ще направи ученика щастлив?“. За мен това бе сложен процес, защото – знаеш – аз съм обучавана по друг начин: „Какво иска да каже авторът?“ (съответно – какво иска да чуе учителят) – това е въпросът, на който трябваше да отговарям в училище; когато се обучавах в Америка, въпросът бе друг: „Какво разбрах аз от наученото?“. А сега парадигмата се променя напълно.

Защо? Кели Макгонигал – психоложка, някъде на моята възраст, преподава в Станфордския университет – ми обясни това така: „Днешните деца, които растат в Европа или Америка, ще имат средна продължителност на живота 100-110 години. Е, помисли: какво и как ще кажеш на едно 10-годишно дете, ако то има пред себе си цял век живот?“.

Какво предизвика интереса ти да се занимаваш с това?

Аз съм университетски преподавател и в един момент от преподавателската си дейност силно се отчаях: срещнах (и продължавам да срещам) в университета студенти със съвсем отчайващи знания. Някакъв компот от имена – дати – чужди мисли… Това ми се стори печално. Защото знам, че има много будни студенти, ала те са се изгубили последните 10 години в блуждаене из посредствеността. Уви, средното образование у нас е наистина „средно“. Така се случи, че се запознах отблизо с обучението в две частни училища у нас. И отново: нещата са хаотични. Голям успех, ако на децата им „провърви“ с класната или имат някоя по-малко невротизирана учителка по математика… Замислих се за моето дете и постепенно започнах да записвам за нея свои разработки. А сетне дойдоха поканите за създаване на методологии и учебни програми.

Какви са разликите, които откриваш в начина, по който работи българското образование?

Разликите между методологията, която разработвам и начина на работа в българското образование, са много. Ще откроя само две.

У нас, например, Данте Алигиери се изучава в програмата по литература за 10 клас. В един урок (или два) се преподава „Ад“ и толкоз. Скучна работа, колко да му отделиш време и без друго, нали така… Методологията, която предлагам аз, е следната: Данте да не се вмества еднократно в обучението, а през година или две да има различни видове занимания. За по-малки деца е интересно да разглеждат илюстрации на Куерча по „Ад“: това са същински комикси – има главни герои, има демони и наказания, има голяма цел… Това са илюстрации, създадени през XV век, но изключително красиви, много живописни и… страшни.

Достатъчно е децата да разлистват този комикс, да се вживяват и да си въобразяват – точно това, което правят с всеки друг комикс за супергерои. Сетне – след година или две – да играят следната игра: да разгадаят какъв тип наказание всеки един от тях понася. „Ад“ на Данте не е по-кървав и плашещ от зловещите приказки на Андерсен, да речем. Няма описание в „Божествена комедия“, което да е по-вледеняващо от „Червените обувки“ на Андерсен… И нататък: в по-голяма възраст децата се запознават с космогонията на Данте, сетне с живота в предренесансова Флоренция и т.н. Включвам още пътуване до Куме – там днес има едно езеро, но според Данте това е било мястото, където се слиза в ада. Разбираш метода, нали?

Сложно е, защото трябва да се изготви за всеки автор и даже за всяко голямо произведение подобна схема.

Другата важна разлика между нашето образование и онова, което си представям като идеално, е: у нас преподавателите са и педагози. В тези частни училища, за които стана дума, има разлика между онзи, който представя урока и онзи, който сетне помага на децата да усвоят знанията. Според мен онзи, който представя урока (конкретна тема, автор или творба), трябва да бъде като рок звезда. Той трябва да говори убедително, вдъхновено, магично дори. Неговата цел е да накара децата да се заинтересуват, не, не просто да се заинтересуват, а да нямат търпение да научат още и още. Той трябва да говори като на сцена, като по време на шоу. А сетне педагози – обучени и търпеливи хора – да работят с децата върху отделните задачи, върху неяснотите и т.н.

Какво се случва при нас: един учител говори и за Пушкин, и за Вазов, и за Данте. Не вярвам на самия него да му е интересно всичко това, не и в еднаква степен. Учителят преди да застане пред класа трябва да отговори (на себе си, а защо не и на децата) на следния въпрос: „Защо ми е на мен Пушкин? На мен лично?“. Ако учителят няма отговор на този въпрос, няма право да застава пред класа.

Какво мислиш за образованието вкъщи?

Сложно ми е да отговоря. Има различни ситуации. Да речем, преди време с мен се свърза една майка, която ми разказа, че тормозят сина й в училище; в техния град друго няма, та не може и да го премести… Предложих й да премине на домашно обучение, а тя казва: „Детето няма да бъде социално, няма да има нужния опит“. „Е, мисля си, защо ли му е този огромен негативен опит, който ще влачи на гърба си години наред?“

Или друг случай: един баща ми разказа, че детето му е много нещастно от своето училище. „Премести го в друго училище! – казвам аз“. „Не, не, това училище е на съседната улица“. „Ами преместете се тогава в друг апартамент, който да е до онова училище, което според вас е хубаво!“. „Що за нелепости!“ – отвръща ядосан той. Е, щом изборът е между някакъв апартамент и щастието на детето – тогава остава варианта с домашното обучение.

Та – да, има различни ситуации. Домашното обучение – особено ако е качествено – е много скъпо.

Беше споделила преди време, че Матилда (дъщеричката на Лиза, която е на 2 г. - бел. ред.) познава цял куп художници и техните произведения. Как го постигна?

Не е постижение. За детето е все едно дали ще гледа картинки с кученца, нарисувани от „Пиксар“, „Дисни“ или Рубенс.

Лиза и дъщеря й Матилда, септември 2018 г. Снимка: Личен архив

Децата притежават естествено любопитство, как обаче да ги мотивираме, когато виждаме, че губят интерес?

Никак. Работата ни е да не убиваме тяхното любопитство, а не да ги мотивираме. Трябва да им предложим цялата палитра – айкидо, шах, балет, тенис, рисуване, каквото-ти-дойде-наум. И е съвсем нормално детето да се увлече по нещо, а сетне да го зареже. Един баща ми каза преди време: „Какво да го правя това непостоянно дете? Искаше да свири на барабани – на ти барабани! Купих му най-скъпите, цял сет, направих му стая със звукоизолирани стени, разорих се… А той подрънка две седмици и му писна!“. Какво е виновно тук детето, че бащата се е разорил? Той е искал да свири на барабани - достатъчно беше да го запишат в някаква секция, да види как е, да си реши нататък… Една съседка ми беше разказала, че е наказала детето си, защото му купила целогодишна карта за балет в много престижна школа, пък момиченцето не щяло вече да ходи. Как да го мотивира да ходи пак? Ами никак – отвръщам аз.

Ако изобщо има някакъв мотиватор за децата, това е примерът – или на родителите, или на други деца. Смешно е да кажем на детето, четейки вестник на дивана пред включен телевизор: „Ходи да четеш в стаята си!“. Но ако ние сме с книга в ръка, за него ще бъде естествено да поиска да ни подражава. Уви, най-често възрастният гледа в телефона или лаптопа си. Дори и да четем „Престъпление и наказание“ на екрана, детето няма как да знае това.