Мария се развежда със съпруга си преди около 3 години. Той е възпитан, ерудиран, дава й всичко, за което мечтае, но не й дава това, от което тя има нужда най-много. Достатъчно ли е да имаме дом, пари, кола и той да не ни бие, за да сме щастливи в една връзка? Прочетете нейната нейната лична история, част от голямата ни тема "Има ли живот след развода".
Запазваме анонимността на дамата.
"Влязох във връзката с бившия ми вече съпруг по много интересна причина. Когато го запознах с майка ми и баща ми, с него бяхме само приятели. Те много го харесаха, казаха, че е чудесен, идеален. Като дете, което винаги е търсело вниманието им, това беше добър вариант го привлека. Впечатли ги с това, че е възпитан, ерудиран, с висока професионална позиция. Те не отдадоха значение, когато казвах, че не съм се влюбила, че не ми пасва като визия. Той, външният вид, се оправял – дрешки, прическа... А влюбването не го коментирахме.
Оженихме се бързо. Харесваше ме много, а аз исках това, което той можеше да ми даде. Всеки виждаше в другия точно това, което търсеше. Аз като жена получих всичко, което съм искала. Последвалите 2-3 години бяха чиста еуфория. Той беше уникален като отношение и грижа към мен. Но пеперудите в стомаха така и не се появиха. Макар че се разделяхме задълго заради работата му и се настройвах, че ще ми липсва, че ще е хубаво, когато отново го видя, виждайки го, нямаше емоция. Може би това беше един от първите сигнали, че нещо не е наред.
Считах, че детето е единственото, което ни липсва. Когато дъщеря ни се роди, я гледахме в много добра симбиоза. Живеех монотонен живот, изцяло отдадена на детето. Нямах други емоции. Бяхме идеалната двойка за много семейства, но година и половина след раждането, установих, че съм много самотна и че детето не оправя проблемите.
Може би осъзнах, че нещо не е наред, когато тръгнах на терапия. Терапевтката ме попита какво ме прави щастлива. Отговорих – да съм с детето навън, да обядвам с някоя приятелка. Това беше моят лимит, за друго не се сещах. В момента, в който осъзнах, че има много емоция в мен, която не е изкарана навън, започнах да си позволявам да излизам и да правя неща лично за себе си. Това не беше толерирано. Съпругът ми не приемаше тази моя свобода. Аз излизах от рамката на това, какво трябва да се случи, според него. Той започна да се дразни, че правя нещо за себе си, защото може би самият той не си го е позволявал. Не му харесваше, ако идех на театър, или на терапия. Преди това си бяхме давали обещания, че ще пътуваме, а той се прибираше от пътуване, не му се ходеше на почивка и казваше да ходя сама. Ако на мен ми се излизаше, на него му се стоеше вкъщи. Получи се момент, в който от незадоволените ни вътрешни нужди, напрежението започна да излиза навън. Много се разминавахме. И когато започнах да имам усещания за други хора, разбрах, че изпитвам чувства, които не съм изпитвала през миналите 5 години. Разбрах, че имам глад и жажда за емоции. Толкова не се бях чувствала жива отвътре. Ако ще и 4 деца да бях родила, нямаше да има такъв ефект. Исках да съм щастлива!
Случи се така, че забременях втори път и този момент беше истината за мен. Преди мечтаех за 3, дори 4 деца. А всъщност бях бременна с второ и не се чувствах щастлива. Това беше голяма болка за мен – да си майка и да не можеш да повярваш, че ще си щастлива, е тежко. Така и не се случи тази бременност. Когато осъзнах, че минавам през това сама и нямам емоционална подкрепа, за мен всичко се разцепи! Разминаванията станаха грандиозни. Говорехме си през зъби в някакви моменти. Изсъсквахме си, когато имаше напрежение помежду ни. Тогава мислех, че не бива детето ни да слуша тези наши скандали. Всъщност не е било това най-важното, но явно съм си търсила рационални причини, за да не сложа на първо място емоционалните.
Започнаха едни такива разговори – аз ти дадох това, а ти си неблагодарна, ти какво ще ми дадеш. Опитахме със семейна терапия, но той смяташе, че няма проблем. Но човек като е гладен отвътре, каквото и да му дадеш отвън, не можеш да го нахраниш. Той ми казваше – аз ти давам всичко, но не ме е питал аз от какво имам нужда. Чисто телесно имахме някакви контакти, които преживях тежко, защото усетих, че трябва да се отцепя от тялото си, за да го направя. Трябваше емоционално да се оттегля от себе си, за да го преживея. Това беше цена, която не можех да платя!
И преди бяхме споменавали за развод, но при един разговор, започнал доста агресивно, темата съвсем се наложи. Говорихме интелигентно, за което съм му благодарна. Питах го как си представя тези наши отношения след 5 години. Отговори – „Не си ги представям.“ Казах му, че както бързо сме се оженили, така можем и да се разведем. Защото, когато ти имаш нужда от любов и не я получаваш в дома си, рано или късно, ще започнеш да я търсиш навън. Отидохме до най-близкия адвокат и подписахме споразумение. Разбрахме се културно. Не искахме утре да се налага да ходим в съда и да причиняваме това и на детето. Исках това дете да види какво е любов, независимо кой от двамата ще го постигне след нашия брак.
Живеехме в моята къща и с детето бяхме много свикнали той да липсва. Въпреки че след това имахме много трудности, този човек беше перфектен джентълмен и съпруг. Имаше около година след споразумението, в която се колебаех дали съм постъпила правилно. Казвах си „Заради едни чувства ли си тръгна?!“ Отвикнали сме да даваме храна на чувствата си. А и в мислите си се връщах само към двете години щастие. Трудно преживях друго странно нещо, което се случи след развода.
Този човек ме е обичал безрезервно, толкова много, че връзката с детето му не се беше задълбочила. Аз бях центърът на света за него и в нашата любов аз му бях важна. Страдах, че това не е детето. Дотогава имах илюзията, че той освен перфектен съпруг, е и перфектният баща. Но със спокойствие и търпение не го лиших от детето, а продължавах да му я водя. В момента той е в пъти по-добър баща. Но това изиска много съзнание и търпение. По-важно ми беше детето да има баща, а не аз да водя конфликта и войни.
Разделени сме от 3 години. Има моменти, в които искам да си говоря с него, защото той ми е много близък. Понякога му звъня, говорим си. Той е много ценен човек за мен и досега мисля, че беше добър избор да е баща на детето ми и мой съпруг. След развода конфликтите ни най-често са финансови. Имаме различни гледни точки за живота и от това идва всичко.
Моят съвет е да намериш човека, който има твоята гледна точка за живота. Но без да си махаш розовите очила. Защото е важно да не влизаш във връзка само чисто рационално, а да има емоции. Хубаво е енергията и духовността на двамата да са подобни. Важно е да си с човек, с когото имате еднакво желание живот. Един флегматик с един хипер подвижен човек няма как да се случи. Може да се влачиш след себе си, но е важно да се следваш! Може да е кърваво, но като следваш себе си и се изправиш, си щастлив. И каквото и да си направил – ще си казваш – аз бях!
Важно е да не се фиксирате в миналото, а да гледате в бъдещето. Ако се фиксираме само в това той какво не е направил и аз какво не съм, може още 15 години да продължите по същия начин. Задайте си въпроса как виждате бъдещето си заедно – много е важен."
Вижте и други лични истории и съвети от специалисти в темата. Споделете ни вашата.
