- Благодаря, много сте мил! - казва белокос дядо на шофьора.
Тази реплика привлича вниманието ми, защото се возя в градския транспорт, а там сме свикнали да попадаме по-често на шофьори, които слушат високо музика, пушат, говорят по телефона, обиждат пътниците и затварят вратите преди да са се качили, и не връщат ресто за купените билети.
- Благодаря! Весели празници пожелавам! - отвръща шофьорът.
- А, колко да са весели... Като съм остарял вече. 55 години трудов стаж имам.
- Колко? - учудено пита шофьорът. Сложил е очила, за да не му блести зимното слънце в очите и поглежда към дядото над тях.
- 55!
- Значи всичко си видял?
- Всичко съм видял... Само любовта не съм познал.
- Е, то пък една любов. Напоследък жените само гледат какъв ти е апартаментът и каква кола караш. Това любов ли е?
И ей така, разговорът между шофьора и белокосия старец се превръща от кратка любезна фраза в метафизичен, философски диалог. Между темите за любовта и годините успяват да вмъкнат и съвети за най-краткия път до Люлин.
То май това е животът - емоции и практичност. И един тролей, с който цял живот пътуваме от точка А до точка Б.
Разделят се като най-добри приятели. И всичко това, защото шофьорът беше учтив. А можеше да слуша високо музика, да пуши, да говори по телефона, да обижда пътниците, да затваря вратите преди да са се качили, и да не връщат ресто за купените билети. Но дали защото наближаваше Коледа, всички бяха някак по-добри!
