Всяко второ дете (47 на сто) е преживяло някаква форма на насилие до 18-годишна възраст у нас. Най-често срещаният вид насилие е емоционалното (45,9 на сто), на второ място е физическото (31,2 на сто), последвано от сексуалното (15,6%) и пренебрегването (10,5%). Тринадесет процента от децата са преживели всички форми на насилие.
Проучването е направено по поръчка на УНИЦЕФ от международната изследователска компания „Coram International“, с подкрепата на ЕСТАТ. Проведено е в периода 2019-2020 година и включва национални представително проучване сред домакинствата, обхващащи 1174 деца на възраст 13-17 години, 837 млади хора на възраст 18-25 години и 1411 възрастни, както и проучване сред 887 специалисти – учители, социални работници, прокурори и магистрати, здравни специалисти и полицейски служители.
Насилието се случва у дома, случва се в училище, случва се и в общността. Едно от три деца е било подложено на физическо насилие до 18-годишна възраст. При момчета (37,2 на сто) по-често срещаната форма е физическото насилие от колкото при момичетата (25,6 на сто). „У дома“ е най-често срещаната среда, където се упражнява насилие над децата, а родителите и по-конкретно бащата е посочен за по-редовния извършител на сериозно насилие, причинило наранявания.
Позитивна е тенденцията, че много родители при възпитателните методи прибягват до спокойно обсъждане на проблема, разсейване на детето, когато попаднат в конфликтна ситуация. Близо 40 процента са прилагали физическо насилие над децата си с възпитателна цел. Пет процента от родителите са стигали до тежки физически наказания.
При физическото насилие в училище показателите се обръщат, възрастните имат много по-малко значение. Това включва учители, членове на персонал или други възрастни, които имат досег с училището. Взаимодействието на база физическо насилие в училище е най-често между ученици и връстници. Момчетата и децата от етнически малцинства са особено често подлагани на физическо насилие в училище.
Децата с увреждания и децата от по-бедни семейства са изложени в особена степен на риск от физическо насилие във всички видове среда. Възрастните, които са били подлагани на физическо насилие в своето детство, са по-склонни също да прилагат такова над своите деца.
Емоционалното насилие е най-разпространената форма на насилие сред и срещу децата в България (45,9 на сто). И момичетата, и момчетата са били подлагани на емоционално насилие по-често в училище и общността от колкото у дома. Вкъщи формите на психическо насилие най-често се упражняват от брат или сестра.
Едно от всеки 7 деца съобщава, че е било жертва на онлайн тормоз, особено чрез социални мрежи. Най-честите форми на онлайн тормоз се изразяват в изпращане на онлайн нежелани съобщения или снимки със сексуален характер. Кибер тормозът най-често е между деца, които се познават лично или са имали взаимоотношения. Децата с увреждания – двойно по-често са подложени на онлайн тормоз.
Докато физическото насилие е много по-характерно сред момчетата, сексуалното насилие е по-разпространено сред момичетата и жените. Едно на всеки пет момичета съобщават, че стават жертва на сексуално насилие, в сравнение с един на всеки десет при момчетата. Липсата на осведоменост, високите нива на срам и стигма, превръщат сексуалното насилие в табу тема.
Пренебрегването заема последното място след останалите видове насилие. Едно на всеки 10 деца и млади хора съобщават, че е преживяло пренебрегване или неглижиране в детството си. Децата с увреждания, от ромски произход и тези, които не живеят със свой биологичен родител са изложени на по-висок риск от пренебрегване.
Децата, преживели, която и да е форма на насилие, сочат по-често, че пушат, употребяват алкохол и наркотици, и упражняват по-често насилие над други деца.
Изследването прави и обстойна оценка на капацитета на специалистите, работещи с деца. Установено е, че имат различно разбиране за това доколко насилието над деца е сериозен проблем в България, както и различно разпознаване на признаците на насилие или злоупотреба.
Сред основните пречки пред специалистите се посочват липса на ресурси и сериозно работно натоварване, водещи до високи нива на стрес; липса на обучения, супервизия и конкретни насоки за реакция, както и неосведоменост за съществуващото законодателство, координационни механизми и протоколи.
Пред Ladyzone.bg Ивайло Спасов, директор „Комуникации за социална промяна“, УНИЦЕФ в България, сподели, че целта на проучването и събирането на данните е да се даде гласност на това колко голям проблем е насилието над децата в България и да се създаде основа за справянето с него:
„Мерките трябва да бъдат така подбрани, че да пасват на корените на проблема - какви са корените, когато говорим за сексуално, физическо или психическо насилие. Решенията трябва да бъдат различни, те не могат да бъдат под един калъп. Навсякъде по света, където УНИЦЕФ работи, се опитваме да предоставяме качествени данни, които да служат за правене на политики и изграждане на стратегии. Това е начинът да бъдем обективни, а не да работим само със собствения си опит и презумпциите, защото това изкривява обстановката. Странно е и е тъжно, че досега не е правено толкова голямо изследване, което да покаже истинското лице на насилието в България като форми, видове, места, където се случват. Надявам се данните да бъдат използвани по предназначение.“
Спасов отбеляза също позитивната промяна случила се в училищата в България по отношение на подкрепящата среда, а именно назначаването на училищни психолози на все повече места. Оказва се, че МОН има изграден координационен механизъм, който е валиден за всяко училище и който вменява отговорности както на учителите, така и на педагогическия персонал, на психолозите и на самите деца, когато се забележи насилие. Практиката обаче показва, че той често остава само на теория, защото не е разбран и не е достатъчно често прилаган:
„МОН има набор от инструменти, които просто трябва да влязат в употреба. Както и набор от проекти, включително и един, по който работим заедно с УНИЦЕФ и Министерството за изграждане на позитивна училищна среда, и рецептата за това е всички замесени да имат роля – родителите, учителите, децата, психолозите. Защото насилието често се прехвърля, подритва се – проблем на семейството е, проблем на училището е. В крайна сметка то е проблем на децата. А децата са както в дома си, така и в училището, на улицата, онлайн, и тези форми на насилие се пренасят от едното място в другото и няма как учителите, родителите и институциите да не си сътрудничат. Тогава, когато не си сътрудничат, има пропукване в системата.“
