Буквално дни преди втория ми имен ден,
за пръв път на глас казах на всички вкъщи... и м е т о си! Не че досега не знаех кой съм и как се казвам, но не ми оставаше време да обърна специално внимание на артикулацията. Важното е да знаеш и да можеш, а пък щом го знаеш и можеш, когато го поискаш, то неминуемо ще стане!
Еми, ето че времето дойде и аз поисках...
Следвайки школата на Станиславски, съвсем неволно ми хрумна да поупражнявам пред огледалото жесто-мимическия си език. Исках да изпробвам артистичното си обаяние, излъчващо се от мен, когато произнасям името си. Според мен – нищо особено. Не беше и никак трудно. Застанах пред огледалото, посочих с пръстче към очарователно изваяния си нос и съвсем сериозно и авторитетно произнесох: "Ми - мо". Имам предвид "Мишо", но "ш"-то нещо все ми убягва и не мога още да го наместя на върха на езика си. Но... както казах, при добро желание и с постоянство всичко се постига.
Прословутата ми скромност
не ми позволява да се изтъквам, но нека да бъдем откровени – да се идентифицираш мисловно и на глас за пръв път в живота си е голямо събитие и ... чиста радост! Попитайте мама или някой друг вкъщи. Всички са така смаяни и щастливи, сякаш съм донесъл дипломата си от Кеймбридж, пълна отгоре до долу с отлични оценки. Мисля да продължавам в същия дух и да обогатявам речта си. Пък и нали знаете, още от времето преди Вавилонската кула се говори: "В началото бе Словото...".
Ваш скромен Мишо :)
