От краткия си житейски, но богат 4-годишен гурме опит, бях останал с впечатлението, че след пъпеша, черешите и динята едва ли в света на летните плодове ще се намери нещо, което да ме впечатли.
Но ето, че тези дни мама донесе вкъщи кошница лъскави, зрели, ухаещи на лято, приличащи на череши, алени плодчета. Сториха ми се доста повече, отколкото мога да хапна, дори ако лапам цял ден без прекъсване. Оказа се, че предназначението им е доста радващо и обещаващо за моя изискан вкус и чувствително небце – ще бъдат превърнати в най-благо-блаженственото творение, измислено някога от човешкия кулинарен гений – ВИШНЕВО СЛАДКО.
Как стана това чудно превъплъщение, ще ви споделя накратко... След не дълго чоплене с машинката за костилки, голямата купчинка измити плодчета бяха поставени в грамадната тенджера и обилно посипани със захар. Последва варене, омайващ аромат, бавно бъркане, стръкче индрише, още по-замайващо ухание, магии, пълнене в бурканчета и... разбира се... дегустации. Не че междувременно съм се въздържал от някоя или друга контролна проверка на вкусовите изменения, настъпващи в божествения продукт по време на цялата кулинарна операция. Имах възможност да запозная вкусовите си рецептори с очарованието на нежните плодчета в сурово състояние, освободени от костилките. След това – в озахарено състояние, последвано от дегустация на полуготовото сварено топло, а впоследствие – и сварено охладено състояние на сладотията. Всяка една лъжичка си имаше своя неповторим вкус и чар, но в крайна сметка най-много ме спечели сладкото мигновение, гребнато от бурканчето и намазано върху палачинката.
