Тя е блогър, известна под името Ifrah Ithnin. На 20 години е. Тук тя изповядва своята болка, мисли и чувства, както и всички онези неща, които е искала да каже на родителите си в един особено тежък период от своето детство. Текст, който ни провокира да се замислим за раните, които можем да причиним на децата си, за неизличимите следи, които можем да оставим в душите им в един толкова труден за тях момент - разводът на родителите им.
Родителите ми се разведоха, когато бях на 11. Бях (и все още съм) най-голямото дете от общо четири деца в семейството. Сега съм на 20, и все още не мога да си обясня причината, която доведе родителите ми до развод. 9 години, откакто те не са заедно. 9 години, през които видях баща си само няколко пъти. Трябва да призная, че не мога да си представя как щеше да протече животът ми до този момент, ако баща ми не ни беше напуснал. И искам да благодаря на майка си, която неотлъчно се грижеше за нас през цялото това време. И продължава да го прави. Вече не плача. Въпреки че има някои неща, които искам родителите ми да знаеха:
1. Когато бях тъжна и депресирана, трябваше непрекъснато да обяснявам на близки и роднини, че съм добре. Те постоянно се интересуваха от състоянието ми и се опитваха да ме успокояват с аргументи от типа, че трябва да съм пример за по-малките си братя и сестри. Колкото и да чувствах загрижеността им, аз наистина не се нуждаех от техните думи. А единствено от думите и подкрапата на родителите си.
2. След развода на родителите си, докато бях в началното училище, трябваше непрекъснато да обяснявам на най-добрата си приятелка, че родителите ми не живеят под един покрив. Трябваше постоянно да й повтарям, че въпреки този факт, съм добре.
3. Въпреки че през цялото това време бях принудена да уверявам всеки, че се чувствам добре, аз не бях добре. Имаше гласове в главата ми, които крещяха и хлипаха. Всичко, което исках да направя, беше да заспя, и да чувам единствено гласовете на родителите си, пеещи ми приспивна песен.
4. По-малките ми братя и сестра не знаеха точно какво се случва. Аз трябваше постоянно да ги лъжа, че родителите ни работят до полунощ, докато те просто бяха в апартамента и се караха.
5. Когато майка ми плачеше през нощта, мислейки, че всички ние спим, аз исках тя да знае, че съм будна и че ме е страх. Исках тя да знае, че знам колко много страда от раздялата и че искам да помогна.
6. На моменти изпитвах желание да им кажа, че решението им да се разделят е повече от ужасно, но сега искам да им благодаря за него. Животът не би бил толкова велик учител, колкото е сега. Кой знае?
7. Исках татко ми да знае, че ми липсва онзи знак с ръцете, с който всички бащи и децата им се поздравяват за здравей и довиждане. Исках да знае, че никога не съм се чувствала като „момичето на татко”. Исках да знае, че никога не съм имала момент, в който да мога да си спомня някой хубав и незабравим миг, прекаран с него.
8. Никога не видях родителите си да се усмихват един на друг. До ден днешен аз вярвам, че щастливи родители съществуват само на големите екрани.
9. В периода на тийнейджърските си години имах няколко пристъпи на паника. Исках майка ми да знае, че те не бяха начин да привлека вниманието й върху себе си, а внезапни и неконролируеми състояния на мъка и болка.
10. Не на последно място, искам родителите ми да знаят, че винаги ще се радвам така, както в онзи миг, когато ги видях за първи път след толкова години заедно. Беше в деня, когато баба почина. Те бяха заедно, един до друг, ръката му беше хванала нейната. Искам те да знаят, че в онзи миг видях още един шанс за нашето семейство да бъде щастливо отново.
Не мога да съдя родителите си. Това е тяхно право. Те направиха своя избор. Случи се. Значи е трябвало да се случи. Беше труден период от моето детство. Но не и непреодолим. Искам родителите ми да знаят, че съм им благодарна за това, което съм днес. Помъдряла и по-силна от всякога. Благодария ви, мамо и татко!
