Низ от щастливи случайности бележи живота на младия изпълнител Тихомир Митов: участието му в третия сезон на „Гласът на България”, записва „Училищна и предучилищна педагогика”, което хвърля в шок родителите му, които пък са го намерили на улицата, осиновили го и отгледали с много любов, като свое дете... Ролята му на жури в много конкурси за красота също започва на шега. Дори „Сеньорита” - най-новата песен на Тихомир, се ражда на „три хвърчащи листа”, а той за първи път става автор на текст. Срещата му преди време с Ваня Вакари от квартет „Славей” пак е случайност, която прераства в приятелство и професионална съдба. Гласовитата народна певица е част от настоящия му проект, който е приятен микс от поп звучене и фолклорни мотиви. За пъстрия си живот, изпълнен с щастливи и тъжни моменти, за музиката, приятелите и детските пакости, за срещите си с именити изпълнители и изявите си по света, 28-годишният Тихомир разказва пред Ladyzone.
Тихомир, с какъв заряд създаде „Сеньорита”?
„Сеньорита” се появи неочаквано! С Ваня Вакари работехме по друга песен, която беше планирана и трябваше да запишем. Но една вечер, чух демо, което ми влезе в главата и зазвуча музиката на песента, написах и текст, което не бях правил досега. „Сеньорита” буквално се роди на три хвърчащи листчета (смее се, б. а.) - пишех, триех и за 2 часа подредих думите й в текст.
А как се случи спойката между теб и Ваня Вакари?
С Ваня Вакари се познаваме от 2015 - 2016-а, когато записвах с квартет „Славей” песента си „Аз съм тук”. И между паузите, докато работехме, с Ваня започнахме да си говорим и установихме, че и двамата сме зодия Близнаци, а с времето много си допаднахме и като характери. Но винаги съм имал респект към нея, макар да сме приятели. Когато става въпрос за работа, абсолютно й се доверявам, вслушвам се в съветите й, защото тя е изпълнител с опит, била е на една сцена с много световни музиканти – Горан Брегович, Адриано Челентано, Теодосий Спасов, Еди Джобсън... има зад гърба си толкова турнета по света.
И в „Сеньорита”, и в „Лято по две”, която е дебютната ти песен, пееш за топлите, летни емоции, които сякаш са част от теб...
И приятелите ме върнаха към началото на кариерата ми, припомняйки ми, че сега отново пускам лятна песен в началото на есента. Истината е, че не съм се сещал за първата ми песен, докато правех „Сеньорита”, но явно темата за лятото ме преследва (усмихва се, б. а.). Това е сезон, когато се освобождаваш от ежедневието, щастлив си, случват ти се интересни неща, връхлитат те хубави емоции.
Плод на конкретна емоция ли е създаването на песен?
Всяка песен си е специфична, като мое дете е – поне така я преживявам. В „Сеньорита” исках да възпея тази изпепеляваща любов, която обикновено се случва на морето и дълго се връщаме към нея...
Няма как да не полюбопитствам дали ти си намерил тази любов?
Да, от 5-6 години се радвам на такава любов, но никога не я афиширам, защото съм убеден, че щастието обича скромността и мълчанието.
В песните ти звучат и поп музика, и фолклорна – това ли е стилът, който предпочиташ?
Далеч не съм първият артист, който пее в подобен стил. Още при първата колаборация с квартет „Славей” се влюбих в народната песен. Фолклорът ни носи специфична магия, която пленява, и когато тя присъства в песента, някак я усещам цяла, завършена. Този начин на музициране ми доставя удоволствие и ме прави щастлив. Искам да покажа на публиката, че народната музика не отстъпва на модерната. Фолклорът ни се цени в цял свят - присъства и в киното, и в съвременната музика на световно ниво. Ние, българите, трябва да го съхраним, защото той наистина е национално богатство.
Откога се занимаваш с музика?
От детската градина... И с годините, тъй като съм завършил педагогика, разбрах защо учителите казват на родителите, че детето им има потенциал в нещо. Преподавателката ми по музика тогава забелязала, че пея вярно и споделила това с нашите, но те не обърнали внимание. Като бях първи клас, отново учителката по пеене казала на родителите ми да ме заведат при музикален педагог. Този път те го направиха - помня, и ме приеха в училищния хор. Така стартирах...
А как реши да участваш в „Гласът на България”?
Това беше голям експеримент и го помня до днес. Тогава следвах и работех, и случайно минавах покрай НДК, като видях, че предстои кастинг. Реших и се наредих на опашката, която беше за кастингите на тъмно. Залепиха ми номерче, не знаех какво ще пея, бързо измислих да е песента на Васил Найденов „По първи петли”, изправих се пред екипа от професионалисти и толкова се притесних, че припаднах. След като се пооправих, запях песента, те ми благодариха, а аз прецених, че няма да ми се обадят. Седмица по-късно получих известие, че съм одобрен и си казах:
„ОК! Сигурно искат да припадна пак!”
Явих се, обърках текста, но не спрях да пея. Много исках някой от менторите да се обърне и това се случи. Първо бях в отбора на ДесиСлава, след това продължих при Орлин Горанов.
А защо записа и завърши „Предучилищна и начална педагогика”, а не музика?
И това беше случайност - животът ми протича на някакви странни етапи, впоследствие разбирам защо ми се случват...
Вероятно тези етапи са свързани с песента „Аз съм тук”, която е лична изповед за живота ти. Ако искаш разкажи за това!
Направих песента „Аз съм тук”, именно защото бях готов да споделя историята си. И да - педагогиката е част от съдбата ми. Тази специалност не беше първото ми желание, но ме приеха именно в нея. Години по-късно, когато потърсих и намерих биологичната си майка, разбрах че и тя е завършила „Предучилищна и начална педагогика”. А и винаги съм обичал децата, които са много чисти и искрено споделят мнението си, защото не са обременени от живота. Моята история, за която вече спокойно говоря, е, че съм осиновен на една годинка, като моите родители са ме намерили на улицата в София. Впоследствие са водили дело и са ме осиновили от дом за деца, лишени от родителски грижи. От биологичната си майка научих, че е забременяла от семеен мъж, който я е оставил. А родителите й, които са от малък град и от турски произход, не са искали да се нарушат ценностите им и са я завели в София, за да роди. И какво се случва след това, не се знае, освен че тя има документ, че детето й е починало при раждането. Научи че съм жив, когато се свързах с нея.
Срещата с биологичната ти майка промени ли отношението ти към родителите, които са те отгледали?
Не... Не мога да приема, че имам други родители освен тях, защото те винаги са ме гледали като свое дете и никога не съм чувствал липса. Може би затова хората казват, че е по-трудно да отгледаш чуждо дете като свое, отколкото своето.
А като човек промени ли те тази толкова лична история?
Отрази ми се дотолкова, че от малък започнах да разбирам по различен начин нещата от живота. И като дете, и като по-голям ми се подиграваха, че съм осиновен, дори
някои родители забраняваха на децата си да играят с мен. Тежко преживях този период, особено когато съседка, която сигурно съм ядосал с нещо, ми каза, че съм лош, защото съм осиновен.
Прибрах се, попитах родителите си и те ми разказаха всичко. Но не реагирах като по филмите – да избягам от къщи или да се разсърдя... Напротив, приех съвсем спокойно факта. А и това бяха моите родители и след това дори ми беше по-леко и като ми кажеха, че съм осиновен, отговарях: „Да, знам!”. Смятам, че деца, в моята ситуация, е по-добре да знаят истината, защото аз, след като я разбрах, се чувствах горд, че имам моите мама и татко.
Палаво дете ли беше?
Бях доста палаво дете, много пакости съм правил (усмихва се, б. а.)! Спомням си, нашите като се връщаха от село с кори с яйца, картофи, зимнина, как ги хвърлях от петия етаж, когато те не бяха вкъщи. И мама като се прибираше, и ме питаше къде са яйцата, й казвах, че не знам (смее се, б. а.). Унищожавах и цветята й, като правех различни смеси от веро, горчица и с тях ги поливах. Но само у нас правех различни лудории, в училище не съм бил от проблемните деца, освен че бях разсеян и не възприемах предмети като български език и история. Обичах часовете по изобразително изкуство, по музика... усещах, че там е моето място. И като се записах да уча педагогика, родителите ми бяха шокирани!
Комфортно ли се чувстваш в музикалните среди – пял си и у нас, и на фестивали в чужбина?
Сякаш навън изкуството се оценява повече. В чужбина ти се радват, приемат те радушно. Виждам и отношенията между самите изпълнители там, които искрено се усмихват и се радват на успеха ти. Тук всеки си изпява песента, слиза от сцената и гледа останалите някак високомерно, усеща се нагнетено напрежение. Не разбирам и хейтът под изпълненията в интернет! Трябва да има уважение към труда на другия и ако нещо не ти харесва, направи по-добро от него!
Ти си част от журито на много конкурси за красота – „Мис България“, ,,МисисПланет“, „MissMrGrandSeaUniverse“, ,,MrSofia“... Как се случи?
И това отново стана случайно. За първия подобен конкурс получих покана като изпълнител, но някой от журито се беше разболял и ме помолиха да заема мястото му. А след това на всички останали конкурси продължих да бъда и гост-изпълнител, и жури. Но се радвам, че стана така, защото се запознавам с много нови хора от различни държави, научавам повече за културата им, ставаме приятели, обменяме опит, помагаме си...
Хрумвало ли ти е да живееш в чужбина?
Много пъти... чувствам се гражданин на света, но съм тук заради моите родители, към които имам морален дълг да съм до тях и да ги подкрепям.
Щастлив ли си с музиката, която правиш, с приятелите си?
Приятелите винаги ми помагат, дори видеото към новата ми песен е снимано от тях с два телефона. Ваня Вакари, която също участва, дойде на морето веднага щом я повиках. И – да, щастлив съм! Но и аз имам своите моменти, в които искам да се откажа да пея, защото музикалният бизнес у нас е много труден и неблагодарен. Не се издържам само с музика, ходя и на друга работа. Но искам да продължа да творя, а и винаги се намира някоя идея, нещо като „Сеньорита”, което преобръща нещата и си казвам: „Добре, няма да е сега” (усмихва се, б. а.)!
