Хосе Карлос Сомоса е от онези редки напоследък автори, които освен умели в писането, се ориентират изключително добре из дебрите на човешката психика и особено се вълнуват от най-тъмните кътчета на хорските души. Което е обяснимо – той е дипломиран психиатър, но е оставил клиничните случаи в реалността, за да ги изследва в романите си. Вероятно испанската му кръв пречи за това да е съвсем комерсиален (като Дан Браун – не ме разбирайте погрешно и него харесвам, но поради други причини), макар че книгите му се четат лесно и обикновено предлагат грабващи сюжети, държащи погледа ти в страниците, докато не свършат.

Закъснявам с 20 минути за 20-минутното интервю и докато се чудя дали изобщо ще успея да го направя, събирам дъха си в асансьора и си мисля за последния му преведен у нас роман “Стръв”:

“- Нека да ти обясня... Ако позволиш – устата му бе пресънала, а езикът - залепнал за небцето.  – Аз съм добър човек. А в това няма нищо лошо. Сега ще разбереш...

Аз вече го разбирах и то прекалено добре. Поставянето на ударение върху думите “добро” и “лошо” бе типично за репликите на представителите от филията Отблъскване. Подобни хора изпитват удоволствие от ярките контрасти: безупречна чистота и картини с мъчения, кутии за обувки и ножове. Дженс ги сравнява с Жана д’Арк от трилогията “Хенри VI”, една от първите творби на английския драматург. Жана, георинята на Шекспир, е образ, изтъкан от контрасти: тя е и войн, и крехка девойка, развратница и светица, вещица и спасителка...”

Малко по-късно Хосе Карлос седи на стола срещу мен, усмихнат и приветлив, създава усещане за спокойствие. Не, не е успял да разгледа още София, но му харесва, че пейзажът е толкова разнообразен - в града си, а виждаш планината... После логично говорим за “Стръв” – роман, в който главната героиня е част от специално полицейско звено в Мадрид, където от ранна възраст подбрани кадри се обучават да бъдат “примамка” за убийци и всякакви други психопати. Тези специалисти познават човешкото поведение и играят с него, а още по-любопитното е, че всеки от типажите може да бъде открит в някоя от Шекспировите творби.

Защо?
Исках да напиша нещо за Шекспир (който е любимият ми автор) и в същото време исках да е роман за човешкото поведение и как то може да стане напълно познаваемо и класифицирано по такъв начин, че да е възможно да бъдем редуцирани до формули.

Кое е важното за Вас във вашия въображаем и не само свят?
Литературата ми винаги е свързана с човека, с индивида. Моят пейзаж е с фигури, за мен това е важното. От такава гледна точка това, което ме интересува, е реакцията на хората, поведението им - защо реагираме така, а не по друг начин.

Има ли герой на Шекспир, с когото Вие самият се идентифицирате?
Има персонаж, с когото мисля, че всички се идентифицираме и това е Хамлет. Това е герой, който не се намира на сцената. Ггледаме и виждаме всички останали герои, но Хамлет не е там. Хамлет е до нас, до зрителя. Говори ни извън творбата. На същото мнение съм като Елиът, че това е грешно, защото главният герой не се намира вътре в произведението, а е просто още един човек, който коментира изненадата, която предизвиква всичко. Но пък поставен по този начин е много лесно да се идентифицираш с него.

Мислите ли, че съвременният човек често се чувства малко извън действието?
Mисля, че във всеки има един Хамлет, който наблюдава какво става от разстояние и по този начин разсъждава върху случващото му се.

И в “Зигзаг” и в “Стръв” главните ви герои са жени. Според Вас има ли разлика между психиката на жените и мъжете?
Никога не започвам книга с мисълта „Сега ще направя женски персонаж.”, сядам и си казвам „Ще създам Диана Бланко”. Тя е трудна за създаване, но равносилно сложно e да се създаде Педро Фернандес. Главните разлики между жените и мъжете са културни, но сега нещата се променят – антрополозите го знаят - жените приемат "обратното" поведение на смятаното за типично за тях – ръководят или са на позиции наравно с мъжете.  В такъв смисъл женската психика не се различава особено от мъжката.

"Направи го без каквито и било преструвки, така сякаш театърът е част от собствената ти действителност..."

На колко години бяхте, когато създадохте първата си книга?
Започнах да пиша, когато жена ми забременя, така че възрастта на големия ми син е равна на годините ми в лоното на писателската кариера. Изглежда, че тогава бях доста креативен (усмихва се)... сега той е на 17 години.

Някои писатели пишат от ранна възраст, а пък вие сте се преориентирали доста по-късно – интересно ми е как е станало това?
Синомът (термин, обяснен в "Стръв" - бел. авт.) е нещо, което зависи от желанието. Аз го имах. Но за да открия този вкус, трябваше да мине време. Пиша отдавна, но винаги беше основно за забавление. Докато учех медицина също пишех, но никога не съм изпращал нищо на никого. Когато специализирах психиатрия, започнах да мисля, че повече ми харесва писането, отколкото лекарската професия. Тогава започнах да изпращам творбите си по издателства, кандидатствах за разни литературни награди... Имах късмет от самото начало.

Липсва ли ви психиатрията – като практика?
Малко... но много малко. Жена ми е психиатър, приятелите ми са психиатри, а тези които не са, са малко луди (смее се) … Така че навсякъде съм заобиколен от психиатрия.

"И докато изчистваше фактите, чувствайки се все по глупаво в ролята си на отличник, Алварес си мислеше..."

Имате ли идея да се направи филм по Ваша книга – би било интересно да видим някой от романите Ви на киноекран?
Вече има три проекта за филми. Аз самият не съм свързан с тях, но ги има. Продуцентите са много ентусиазирани от романите, да видим дали ще се получи. Единият проект е по „Клара и сянката”, другият е за „Зигзаг” и третият е за един  роман, който още не е преведен на български, но ми обещаха, че скоро ще бъде – “Дама номер 13”.

Ако имате избор – кого бихте избрали да режисира филм по Ваша книга?
Режисьор, на когото много се възхищавам е Стенли Кубрик, но той за съжаление вече е мъртъв. И колкото и да е голям, мисля че няма да може да режисира нищо мое (усмихва се). Въпреки, че не съм сигурен – тези големи режисьори понякога продължават да творят и след смъртта си... Друг режисьор, за когото ми се струва, че би усетил като мен странната атмосфера, присъстваща в моите романи, е Дейвид Линч. Има и няколко испански режисьори, които биха могли перфектно да екранизират моите книги. Например Диего дел Торо, на когото много му допадат моите творби. Надявам се в бъдеще да можем да осъществим общ проект.

Върху какво работите в момента?
Тъкмо приключвам един нов роман, но не говоря нищо за книгите си, докато не ги завърша – не от суеверие, ами защото се чувствам задължен да следвам думите си. Искам да имам пълна свобода и в случай, че ми хрумне, да мога да се върна вкъщи и да скъсам всичко написано до момента. И да започна отначало.

"Оставаше просто да раздигнем масата. И това беше, най-общо, впечатлението ми от дните, които последваха..."

Цитатите в курсив са от "Стръв"