Броени дни преди началото на учебната година ви представяме едни различни учители – те са се реализирали в живота в различни сфери на икономиката и бизнеса, били са капитани на кораб, готвачи, мениджъри, имали са собствени фирми, завършили са Дентална медицина. Това, което ги обединява, е „Заедно в час“ - неправителствена организация, която подбира и обучава способни хора, които да станат вдъхновяващи учители на ученици в България, които имат най-голяма нужда от мотивация. За всички, които се питат – това не е доброволчество, а работа с кауза на пълен работен ден!
Петър Пройков завършва Международни икономически отношения във Варна, след което работи за неправителствена организация, когато намира своето призвание - „Заедно в час“, разчупвайки много стереотипи, свързани с професията учител – че не е престижна, че е трудно, че няма смисъл. Две години преподава и вече три години е в организацията, отговаряйки за привличане на участници програмата.
Когато завършвах университета, един мой приятел ми каза „Знам, че си търсиш следваща посока за развитие, погледни „Заедно в час“. Всъщност много добре ми пасна идеята към този момент - ако трябва да развием икономиката на страната, всъщност трябва да инвестираме в хората. Реших, че аз пък трябва да развивам децата в момента, в който те са най-податливи на позитивно влияние. От Варна се преместих в София и преподавах две години тук – едната година Френски език на 5 и 6 клас, а другата – Икономически цикъл между 9 и 11 клас.
Разкажи ни повече за „Заедно в час“.
Според едно от международните проучвания на PISA (бел. ред. Програма за международно оценяван на учениците) 15-годишните ученици в България масово са функционално неграмони, т.е. това, което учат училище, не могат да го използват на практика. Става дума за около 40% от учениците в страната. Ако си представим колко огромен е проблемът, трябва да се хванем незабавно да променим това и от там тръгва всичко, което правим. У нас има липса на достъп до качествено образование - има места, на които децата получават страхотно образование, могат да се развият и да придобият умения, които ще им бъдат полезни, има обаче и семейства и региони, в които това не е факт. В България се оказва много важно къде си роден, в кое населено място, в какво семейство, дали родителите ти са висшисти или пък имат основно образование, какво работят, какви са им доходите, какъв е езикът, на който се говори най-често в семейството.
В „Заедно в час“ виждам все млади хора. Каква беше представата ти за реализация? Едва ли си си представял, че като завършиш, ще бъдеш учител?
Въобще. Много жалко е, че съществуват стереотипи, свързани с професията – не е престижно, само хората, които не могат да направят нищо с живота си, стават учители, супер трудно е, няма смисъл и т.н. От всичките тези неща може би само супер трудно е вярно. Обаче пък то се комбинира с изключително смислено е. Определено не бях мислил в тази посока. Движещото нещо беше защо го правя, а не какъв ще стана. Осъзнах, че има смисъл да вложа сили в тази посока, защото България има нужда от това нещо в момента, а другото беше всъщност да се замисля какво се крие зад учителската професия, поглеждайки малко дистанцирано - учителската професия не е преподаване 4 часа на ден, а всъщност е много неща, като планиране, комуникиране с децата, водене на обучения, мотивиране, говорене с всички хора в общността, реално това е една страхотна мениджърска позиция за хора, които искат да се развиват. На мен идеята ми беше да се развивам в тази посока, след като завършва, и си казаха „добре мога да се развивам и да правя нещо, което е смислено“.
Къде преподава?
Много по-често колегите работят в отдалечени села. Аз обаче бях в един от крайните квартали на София в много интересна среда. В моите часове преподавах на деца от арабски, ромски произход, на българчета, азиатчета – абсолютно мултикултурна среда. На тези места много често липсва лидерът – човек, който да влее нова сила в един колектива, липсва човек, който да бъде ролеви модел за тези деца, който да им показва докъде могат да стигнат.
Обучението за учител е 2 години – т.е. обучаваш се 2 години и след това преподаваш или преподаваш в тези 2 години?
В тези 2 години преподаваш, точно това е по-нестандартният поход. Преминаваш през интензивно лятно 2-месечно обучение, след което влизаш в класната стая на 15 септември. Минава се през много сериозна селекция. Миналата година имаше почти 2000 кандидати, от тях сега септември месец в класните стаи ще влязат 64 човека.
Кой е най-резкият завой в кариерата, който някой е направил в „Заедно в час“?
При нас съм виждал капитани да стават учители, човек, който е завършил Дентална медицина, готвачи, икономисти, мениджъри, хора със собствени предприятия, човешки ресурси, ай ти инженери. Това, което ги обединява е осъзнатостта, че трябва да направят нещо и това е правилният начин за тях да се случи.
Преди началото на учебната година всички родители се питат вероятно едно и също – качествено ли е образованието у нас и къде изпращам детето си? Какво за теб е качественото образование?
Такова, което учи учениците на полезни и практически неща, и което да им позволява да се развиват и след като завършат да имат нужните умения да се справят с ежедневните си проблеми. От тази гледна точка има какво да се желае в образователната ни система.
Какво ти беше най-трудно при работата с децата?
Доста различни са двете години, в които преподавах. При големите много трудно беше да излезем от пътеката, по която те вече си бяха поели, да излезем от етикетите, които и си бяха залепили. и им бях залепили. Като започнахме да работим, не искаха да правят нищо със себе си, нямаха очаквания. В началото на учебната година питам ученици в 11 клас кой от тях иска да учи висше образование. Стана ми приятно, защото 5-6 човека вдигнаха ръка. В следващия момент всъщност осъзнах, че тези 5-6 човека са вдигнали ръка, за да кажат „Господине, Пешо мисли да кандидатства“. Говорим за деца, които живеят в София, които имат страхотни възможност като достъп, но нямат амбиция. В крайна сметка тези неща се промениха за моя радост и доста голяма част от децата кандидатстваха.
Имаш ли случка като учител, която няма да забравиш?
Никога няма да забравя как решихме да направим мебели от палети в училище заедно с ученици от 10 и 11. Получи се много хубаво кътче с диванчета, масички и т.н. После ми стана много приятно, когато дойде един от 11-класниците и ми каза „Господине, само някой да е пипнал тези дивани и да им е направил нещо“. Видях как те вече се отнасят с тези вещи все едно са техни лични, разбират, че влагайки усилия, след това е важно да пазиш нещата.
Ти си учил децата. А те на какво те научиха?
Много търпение. Другото основно нещо, което научих, е да се вглеждам в малките успехи. Много често, това го забелязвам и при колегите, влизайки в училище си представяме как ще започнат да се променят нещата, как изведнъж децата ще станат супер мотивирани, ще почнат да постигат страхотни резултати. Да, но не. И програмата ме научи на това – да се вглеждаш в позитивните знаци, че нещата се променят. Тези малки стъпки всъщност са най-ценните. Радост, зареждане и удовлетворение да работя с децата и да ги наблюдавам, да им давам идеи, задачи, да ги карам да мислят и да ги провокирам.
Какво ще пожелаеш на учители и ученици по случай старта на новата учебна година?
На учителите да продължават да работят целенасочено, да продължават да влагат целия хъс, който имат. За учениците – да търсят това, което им е интересно, да търсят, защото това, което учат може да бъде полезно за тях и да се забавляват.
