Казват, че името ѝ в един филм е гаранция за качествен, интересен и разтърсващ сценарий. Тя се казва Дориана Леондеф. Майка й е италианка, а баща й е от Дупница, но днес живее в Сапарева баня. Дориана е родена в Бари. Животът й е достоен за кино. Самата тя е чаровна и със завладяваща усмивка, като истинска актриса, но до този момент не се е изкушила да разкаже битието си или да застане пред камера. „Аз съм обратното на актриса“, споделя жената, на чиито писателски талант се дължат успехите на над 30 филма. Големите имена, с които я среща професията, са десетки. Двама от тях обаче са оставили трайна следа – Карло Мацакурати и Силвио Солдини. С втория работи над 20 години, което ѝ дава повод да се шегува, че това е най-дългата ѝ връзка с мъж. С него създава десетина филма, сред които „Хляб и лалета“ (Pane e tulipani), удостоен с най-значимите италиански награди – „Давид на Донатело“, „Сребърна лента“ и „Флайано“.
Дориана, защо не станахте актриса – с тази биография и с тази визия?
Защото аз съм обратното на актриса. Избрах по-различна професия, защото не обичам да бъда на екран. Затова пиша. Много сценаристи се чувстват разочаровани след като видят готовия филм. Те казват: „Написах такава хубава история, а виж какво излезе на екран!“. Различно е, защото накрая никога не излиза това, което си си представял предварително. Но човек трябва да приеме, че крайният резултат винаги ще е по-различен от очакванията. От друга страна, аз съм щастлива, защото повече от режисьорите, които съм срещала досега, са много добри. И затова почти никога не съм се разочаровала.
Плюс или минус е за един италиански творец да има българска следа в биографията си?
За мен е много добре и е много важно. Мисля, че като цяло хората, които имат родители с различни националности са щастливи, защото имат шанса да опознаят различни култури, различни традиции. Може да се получи интересен микс. Моята майка е от Сицилия, баща ми е българин. Единственото сигурно нещо за мен е, че принадлежа към южната част на света.
Един от най-новите Ви филми е с интересно заглавие – „Най-добри неприятелки“…
Това е комедия с много простичка история с две големи главни роли, изпълнявани от много популярни италиански актриси. Маргарита Буи и Клаудия Джерини са много различни и в живота, и в киното. Във филма се свързани от общ мъж, но накрая става ясно, че са изиграни от трета жена – китайка.
В духа на комедията, за която говорите, имате ли най-добра неприятелка?
Не точно като във филма. Когато човек е млад, си мисли, че всичките му приятели трябва да са като него. Когато порасне обаче разбира, че има близки приятели, които са много различни от него. И въпреки това са много привързани един към друг.
Това с най-добрия неприятел също се случва – когато си мислиш, че някой ти е близък, а всъщност не е така. Затова разбирам хората, на които им се случват подобни неща. Аз лично не държа до себе си такива хора, защото не съм чак толкова умна, за да извършвам подобни манипулации.
Колко често сценариите Ви са вдъхновени от личния Ви живот?
Когато пиша, винаги започвам с идеята, че няма никаква връзка с моя живот. Но в процеса на работа, а и след като вече съм видяла готовия филм, разбирам, че има много неща, които са част от мен, от моя живот. Но докато пиша, това не го осъзнавам. Мога дори да разпозная хора или неща, но не и докато пиша.
Това обаче доказва, че историите са универсални.
Надявам се.
Имате впечатляваща биография, свързана с работата Ви с големи творци. Кой е най-силния спомен от началото на кариерата Ви в киното – като асистент-режисьор на Емир Кустурица в „Циганско време“?
По това време учех в Рим и гледах първите филми на Кустурица. Бях впечатлена от него, може би защото имаше връзка с моите български корени. Когато разбрах, че той ще снима част от филма си в Италия, реших, че на всяка цена трябва да се свържа с него. Давам си сметка, че няколкоседмичната ми работа с него е може би по-ценна от две години в университета.
Знаете, че във филма участват много циганчета. Те прекарваха времето си в гледането на приключенски екшъни в автобуса на режисьора. Гледаха „Рамбо“ и всички подобни филми. Кустурица през цялото време беше с тях. В мига, в който му казваха, че всички са готови за снимки, той буквално изскачаше от автобуса, а на снимачната площадка всичко се случваше като на магия. За мен тогава беше абсолютно необяснимо как този човек за две минути се ориентира в обстановката и знае какво точно трябва да направи. Той беше намерил начин да получи от децата и от актьорите това, което иска.
Малко след това преминавате към писането на сценарии. Кустурица ли Ви отказа от режисурата?
(Смее се). Аз вече бях започнала да пиша сценарии. Но мисля, че един сценарист трябва да има представа от снимачния процес, преди да започне да пише. Всеки сценарист трябва да има този опит.
Казват, че когато името Ви стои зад някой филм, това е гаранция за качествен, интересен и разтърсващ сценарий. Как се живее с такава висока оценка за работата Ви?
В Италия има много добри сценаристи. Някои от тях стават режисьори, други си остават сценаристи. Работила съм с много и различни хора, и винаги след това съм оставала в добри отношения с тях. Щастлива съм, защото никога не съм водила войни с колегите си. Явно съм срещала правилните за мен хора.
Най-щастливият Ви тандем, според пресата, е със Силвио Солдини. Споделете как този тандем се държи здраво и толкова дълго?
Ние сме много различни, но има и много неща, които ни свързват. Гледаме по сходен начин към живота и най-дълбоките неща. Може да имаме различия на повърхността, но мислим еднакво за големите и важните неща, докато работим.
Говори се, че точно обратното като преживяване сте имала по време на работата си с Микеле Плачидо. Дори казвате в прав текст, че с него не се работи лесно и е „трудно да влезеш в унисон с разсъжденията му“. Как преодоляхте това?
Той е роден актьор. Той все още е актьор, но вече е и режисьор. Беше интересно да се работи с него, защото той не прилича на никого от хората, които съм срещала професионално. Първоначално беше много доволен от сценария, който му предложихме – аз и колегата ми Анджело Паскуини. Но след като раздаде текста на хората от екипа и всеки си каза мнението, той промени почти всичко. Когато филмът стана готов, той каза на мен и Анджело: „Има много неща, които не работят“. Беше жалко...
Всички жени в България бяха луди по него, докато се излъчваше „Октопод“. Все така силен ли е неговият чар?
Преди много години снимах документален филм в България – „Сватба“ . Бяхме в Сандански, а след това в Рилския манастир. Там трябваше да направим кадри от кулата на манастира, която беше затворена. Когато разбраха, че сме италианци, казаха: „Аааа! Микеле Плачидо!“ И кулата беше отворена незабавно. Ето че името на Микеле Плачидо отваря врати в България.
Обиколила сте България надлъж и нашир. Къде имате желание да се връщате отново и отново?
В София. Имам жилище до Орлов мост, на ул. „Иван Асен“. Когато съм там, се чувствам така сякаш съм на най-доброто място в света.
Синът Ви Никола с какви чувства е към България?
Допреди няколко години беше много запален по България. Сега е почти на 16 и вече не е толкова запален по всичко, свързано с майка му. Сигурна съм обаче, че някой ден всичко ще си дойде на мястото.
Познавате България достатъчно добре. Представяте ли как би си развил живота Ви, ако бяхте останала тук?
Да. Мисля за това много често. И винаги се разкъсвам от това чувство. Не е трудно да си представя, тъй като моите роднини и семейство е тук. Мисля, че имах късмет с това, което баща ми е решил да направи. Но въпреки това аз имам много дълбоки корени, свързани с България. Никога няма да забравя откъде съм тръгнала, само защото съм израснала на Запад.
Дориана Леондеф бе в София като част от журито на кино-литературния фестивал „Синелибри" (11-22 октомври).
